109 г. от Независимостта на България

[valboss]

http://ilianaivanova.eu/files/2010/09/nezav09.jpg

Организацията за обявяване на акта на Независимостта през 1908 г. е направена блестящо, отчитат историците и основната заслуга за това е на тогавашния кмет на Търново Иван Вителов. Всички официални лица са останали впечатлени от подготовката на събитието, а градът буквално греел с празничните си светлини и украси. Търновската общественост полага основите на честването на историческия акт непосредствено след 22 септември 1908 г.Веднага след обявяването на Независимостта градската управа на Търново взема решение да се преименуват три улици в старата столица. Това става само три дни след 22 септември 1908 година на редовна сесия на градския общински съвет. Предложението е на тогавашния кмет Иван Вителов и общинските съветници Евстати Мартинов и Никола Георгиев. Те предложили улиците „Фердинанд", „Съборна" и „Митрополска" да бъдат обединени в едно име и то да бъде „Цар Фердинанд І", а улица „Булевард" да се преименува на „22 септември", разказва уредника от търновския музей Тодорка Недева.Първите организирани тържества за Независимостта във В. Търново се провеждат още за първата годишнина през 1909-та година. Те се отличават с изключителна достолепност и пищност, отговарящи на значимостта на събитието. Тогава в града пристигат цар Фердинанд Първи и цялото царско семейство, както и Министерския съвет. За организиране на тържествата градския съвет отпуска 1800 лева, поясни Тодорка Недева.22 септември за първи път получава статут на официален празник през 1911 г. с решение на Народното събрание. С въвеждането на Грегорианския календар през 1916 г. честването се установява на 5 октомври. След абдикацията на Фердинанд и възцаряването на сина му Борис Трети през 1918-та, Денят на Независимостта престава да се отбелязва като самостоятелен празник. Той започва да фигурира в официалния календар като съпътстващ под името "Възшествие на престола на негово величество царя и Независимостта на България" и това е така до смъртта на Борис Трети и се празнува на 3 октомври.Смъртта на Борис Трети през 1943 година и последвалата промяна в обществено-политическия живот на България през следващите десетилетия прекъсват традицията в отбелязването на забележителното историческо събитие. Денят на Независимостта се възстановява като официален празник едва през 1998 година със закон, приет от Обикновеното народно събрание. Днес честваме 104 години от провъзгласяването на Независимостта.

 

 

 

 

*Инфо от нета

.............

Подобни теми

Редактирано 22 септември 2014 от valboss

[valboss]

Самото обявяване на Независимостта на страната, става с обръщение на княз Фердинанд и правителството на Александър Малинов към българският народ със следният манифест:

http://www.archives.government.bg/old/www.archives.government.bg/images/90_godini_ot_obiaviavanetoy1.gif

 

"По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна. От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о' Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.

 

Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля - да бъде според както той иска.

 

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.

 

Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

 

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

 

Да живее свободна и независима България!

 

Да живее Българският Народ!

 

Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септември 1908 год., двадесет и втората година от Моето царуване [Фердинанд] Министър Председател и Министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията: [Ал. Малинов] Министър на Външните Работи и на Изповеданията: [Ст. Паприков] Министър на Вътрешните Работи: [М. Такев] Министър на Народното Просвещение: [Н. Мушанов] Министър на Финансите: [Ив. Салабашев] Министър на Правосъдието:[Т. Кръстев] Министър на Войната: [генерал Д. Николаев] Министър на Търговията и Земледелието: [А. Ляпчев]

 

................

 

Художественото оформление на Манифеста е дело на утвърдения декоратор и живописец проф.Харалампи К. Тачев. Изработен върху пергамент и подписан от Царя и членовете на кабинета, той е скрепен с осем кръгли висящи восъчни печати (всеки от които в сребърно ложе) на отделните министерства.Съхранява се в богато орнаментиран сребърен тубус, положен в резбовано дървено ковчеже с метален обков, на който са изобразени държавният герб, гербът на Кобурготската династия, дарствен надпис и украсителни елементи.

 

Редактирано 22 септември 2012 от valboss

[wonderwalker]

Честит празник на всички Българи! :bg:

[Traychev]

Честит празник на всички българи - нека се гордеем ! :bg:

[iskrata]

Честит празник на всички българи! :bg:

И отново сърдечни благодарности на Вальо, че за пореден път ни обогати исторически и духовно. :worthy:

[valboss]

Честит празник !!!

На днешният ден преди 105 години звънарната на "Царската църква" на Великата средновековна лавра "Свети четиридесет мъченици" в старопрестолния град Търново с камбанен звън огрява душите на дедите ни.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/cc/SS._Forty_Martyrs_Church.jpg

Великата царска лавра с мощите на светци, с гробовете на царе и боляри, маркира жалоните на едно минало величие на България с идеята за приемствеността.

Там, където са се черкували българските царе,когато България се е простирала на три морета, княз Фердинанд приема титлата Цар на българите и Царство България заема достойно място в преизпълнена с нови надежди Европа.

[valboss]

106 години от Провъзгласяване на везависимостта на страната*

В началото на 1908 г. е назначено правителство на Демократическата партия с министър-председател Александър Малинов. Министерството на външните работи е поверено на безпартийния генерал Ст. Паприков

На този екип предстои да се справи с важни задачи, защото демократическото правителство има амбициозна външнополитическа програма, в която на първо място стои провъзгласяването на независимостта. Утвърждаването на държавния суверенитет на страната трябвало да открие пътя за осъществяване на националното единство

Скоро настъпват събития, които улесняват намеренията на българската дипломация. Съперничеството между силите от двата военно-политически блока - Централния съюз и Антантата, намира израз в активизиране на политиката им на Балканите. Подкрепяна от Германия, Австро-Унгария засилва натиска си върху Турция за строеж на Новопазарската железопътна линия, която да свързва австро-унгарските линии в Босна с турските в Македония. Пред заплахата от австро-германско господство на Балканите и Близкия изток Англия и Русия обединяват усилията си и излизат с проект за радикални реформи в Македония. В такава обстановка в Турция избухва Младотурската революция. Съставено е ново правителство начело с Кямил паша, което ориентира страната към Англия. Младотурците имат амбицията чрез преобразувания в империята да предотвратят нейното разпадане и пълно подчинение на великите сили. Но те се ограничават с половинчати действия и вместо да въведат обещаните реформи се плъзгат по линията на национализма. Твърде скоро става ясно, че революцията не може да изведе Турция от нейната икономическа изостаналост, да въведе стабилен политически и административен ред в страната.

След първоначалната изненада в София бързо се включват в балканската дипломатическа активност. Няколко дни след избухване на Младотурската революция българският дипломатически агент в Цариград Ив. Ст. Гешов в писмо до външния министър лансира идеята да се провъзгласи независимостта на България.

Веднага след революцията Англия се отказва от реформените си инициативи и се обявява в защита на младотурския режим. Новият курс на британската дипломация има за цел да нанесе удар на толерираното от старото управление германско-австрийско влияние в Турция. Франция също настоява да не се създават затруднения на империята с оглед закрепване на новия режим. Макар че има резерви към събитията в Турция, Русия се въздържа от намеса. Позицията на силите от Антантата не може да окуражи българското правителство

Придържайки се към резервирано поведение, в средата на август българската дипломация предприема конкретни сондажи пред великите сили. Изволски се отнася благосклонно към българското желание, но съветва „търпеливо чакане". Според него България не трябва да нарушава първа Берлинския договор, а да остави това на Австро-Унгария, която се готви да анексира Босна и Херцеговина.

Решено е, че бездействието е опасно за интересите на страната и трябва да се направят постъпки за ликвидиране на васалното положение. Проблемът е сериозен и това налага да се по-лучи съгласието на монарха. Въпреки страха си от международни усложнения князът одобрява идеята и препоръчва на министър-председателя да направи сондажи в Париж.

Междувременно в Цариград става прословутият „инцидент Гешов", който влошава отношенията между Княжеството и Турция. На 30 август в турската столица се устройва галавечеря по случай рождения ден на султана, на която е поканено дипломатическото тяло с изключение на българския представител Ив. Ст. Гешов. С това младотурското правителство иска да подчертае васалното положение на България. От София отговарят с отзоваване на Гешов от Цариград, а Портата на свой ред отзовава комисаря си от българската столица.

Впрочем намеренията на австро-унгарското правителство да анексира Босна и Херцеговина не са тайна за великите сили. На 3 септември 1903 г. в гр. Бухлау (дн. Буховец, Република Чехия) се провежда среща на външните министри на Австро-Унгария и Русия. От разговорите в Бухлау става ясно, че за руския външен министър нарушаването на Берлинския договор означава неговото цялостно изменение, което да стане на международна конференция. Датата на свикване на конференцията не е уточнена и това дава възможност на виенската дипломация да изпревари руските постъпки

Наистина през първите дни след „инцидента Гешов" българската дипломация се придържа към тактиката на разумно изчакване. По дипломатически канали в София научават, че управляващите среди в Цариград са осъзнали ненавременността на инцидента.

На 5 срещу 6 септември 1908 г. избухва стачка на служителите по Източните железници, включително и на територията на България. За да предотврати големите загуби за търговията чрез своя представител в София, дирекцията на Източните железници моли Дирекцията на българските държавни железници да поеме обслужването по линиите на българска територия до прекратяване на стачката. Още на 6 септември цялата мрежа на Източните железници в България е завзета от българските железопътни власти. На 9 септември компанията успява да прекрати стачката и иска българският персонал да бъде оттеглен от линията. Вместо това правителството взема мерки да отхвърли чуждото господство в страната. По негово нареждане Източните железници на българска територия са окупирани от войсково поделение и обявени за български железници. Тази стъпка не е съгласувана с княз Фердинанд, който още пребивава в унгарското си имение. Така в българо-турските отношения се създава втори конфликт.

Ген. Паприков решава да използва отстъпчивостта на Портата и да направи опит за директно разбирателство с турското правителство по интересуващите България въпроси. По време на едноседмичния си престой в турската столица К. Хаджикалчов разбира, че Портата е съгласна да се провъзгласи независимостта и да се разреши на компанията да продаде експлоатацията на железниците, при условие че се сключи българо-турски военен съюз.

Докато неофициалният пратеник на Паприков преговаря в Цариград, в българската дипломация взема надмощие курсът на Малинов за поставяне на Европа пред свършен факт. Държан в течение на събитията, князът търси подкрепа сред австро-унгарските управляващи среди. На 11 септември княз Фердинанд води конфиденциален разговор с външния министър барон Ерентал за отношението на Австро-Унгария към българската независимост. След като е решило да анексира Босна и Херцеговина, австро-унгарското правителство посреща благосклонно българското искане за провъзгласяване на независимостта и даже обещава подкрепа.

След продължителни дебати князът посочва като изход от положението необходимостта да се провъзгласи независимостта и чрез нея да се уредят въпросите с „инцидента Гешов" и с Железниците. Той обаче не информира министрите за резултата от разговора си с Ерентал. По същото време и правителството решава да изостави опитите за пряко българо-турско разбирателство и да обяви независимостта.

Великите сили посрещат с недоволство железопътната акция на българското правителство. Най-остро реагират Германия и Австро-Унгария, тъй като Източните железници фактически са собственост на германския и австрийския капитал. Барон Ерентал поставя подкрепата си на „българските желания" в зависимост от готовността да се върне Железницата. Англия не е доволна, че се засягат правата на покровителстваната от нея Турция. А Високата порта търси помощта на европейските държави и предупреждава България, че преговори могат да се водят само след връщане на линията. При това положение в Министерския съвет назрява мисълта да се избърза с провъзгласяване на независимостта, така че откупуването на Железницата да стане естествено следствие.

Намеренията на българското правителство не остават в тайна от европейската дипломация. Силите от Антантата с основание смятат, че евентуално българско действие ще създаде остра криза на Балканите и ще улесни реализирането на плановете на двуединната монархия. Следователно трябвало да се ограничи кризата, която би могла да въвлече и тези държави в ненавременни усложнения. Наред с това Англия не желае задълбочаване на българо-турския конфликт, което би поставило в затруднение покровителствания от нея младотурски режим. От Петербург обещават подкрепа на българското искане пред великите сили, след като Австро-Унгария първа наруши Берлинския договор. В руските планове независимостта се разглежда като част от компенсациите на балканските държави след анексията. Но в България отдавна не вярват на благоволението на европейската дипломация. Най-неочаквано Франция постъпва в разрез със съюзниците си. Той съветва да се бърза, за да се изпреварят колективните постъпки на силите, които биха усложнили положението. Тази линия на Париж е продиктувана от стремеж да се отклони вниманието на силите от Мароко, където френското надмощие отново е застрашено от Германия, спечелила преднина с подкрепата си на претендента за султанския трон Мулай Гафид.

На 16 септември 1908 г. Министерският съвет взема решение да обяви независимостта на България на 21 септември. Отчетено е, че опасността за страната, ако първа наруши международната договореност, не е по-голяма от опасността, ако последва Австро-Унгария и по този начин нанесе втори удар на Турция.

В последната минута княз Фердинанд е обхванат от колебания, започва да протака и предлага дата 24 септември, т.е. един ден след като Австро-Унгария нотифицира анексията. На 21 септември княз Фердинанд пристига в Русе, където го очакват министрите, а на 22 септември 1908 г. във Велико Търново със специален манифест обявява България за независимо царство.

Българската независимост е нарушение на Берлинския договор и трябва да получи международно признание. В това е трудността и сложността на проблема. Един ден след търнов-ския акт Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина. На следващия ден (24 септември) пък гръцкото правителство провъзгласява присъединението на автономния о-в Крит към Гърция.

На предната линия излиза българската дипломация, на която се пада да довърши делото. Още на 22 септември Фердинанд телеграфира на султан Абдулхамид, за да го уведоми за извършения акт и да го увери в личната си вярност. С официална нота са направени постъпки пред великите сили за признаване на България за независима страна.

Реакцията на силите не закъснява и тя е почти идентична - нито една от европейските държави не проявява готовност да признае българската независимост. Барон Ерентал откровено поставя австро-унгарското условие - българското правителство да се споразумее с Компанията на Източните железници. Зад тази позиция застава и Германия. Руската дипломация предлага да се свика международна конференция за ревизиране на Берлинския договор след частичното му нарушаване. Тя се надява да използва случая и да уреди важния за нея проблем за свободно преминаване на Проливите. Заинтересувана от поддръжката на младотурския режим и влиянието си в империята, Англия приема идеята за международна конференция като възможност да издейства компенсации за Турция. Париж и Рим проявяват готовност да се присъединят към тази линия. Румъния, Сърбия и Гърция поставят отношението си към българския акт в зависимост от решението на силите. А в Цариград, където не са изненадани от действията на своя васал, запазват спокойствие. В отговор на телеграмата на Фердинанд великият везир съобщава, че въпросът може да се реши само със съгласието на държавите, подписали Берлинския договор.

Така още отначало става ясно, че възстановяването на старото положение е невъзможно, и се търсят пътища за излизане от кризата. Защото вече се забелязват противоречия в третирането на балканската криза - държавите от Антантата държат за съвкупно разглеждане на българския акт, анексията на Босна и Херцеговина и присъединяването на Крит към Гърция на конференцията, а Австро-Унгария и Германия се обявяват против включване на въпроса за анексията и смятат, че той трябва да се уреди между Виена и Цариград. Единственият пункт, по който има единодушие, е необходимостта България да ликвидира финансовите въпроси, произтичащи от независимостта.

При тази сложна обстановка в българската дипломация се очертават две тенденции. Правителството се придържа към твърд курс на отстояване на независимостта, според който България трябва да откупи експлоатацията и собствеността на Железниците, да не плаща обезщетение на Турция за румелийския данък и да принуди турското правителство на пряко споразумение. По същото време между Виена и Цариград вече се водят разговори за анексираните провинции, а австро-унгарската дипломация дава да се разбере, че за обезщетение не може да става дума. Така постъпва и българското правителство. В същия ден до турското правителство е адресирана нота-ултиматум с искане в срок от три дни да бъде призната българската независимост. В отговор на турската частична мобилизация в България са свикани запасните. На 3 октомври по нареждане от София дипломатическият агент във Виена Сарафов уведомява Балплац, че българското правителство е готово да преговаря с компанията за откупу-ване на правото на експлоатация на Източните железници.

Българската дипломатическа активност обаче е парализирана от действията на Фердинанд, който е склонен на по-голяма отстъпчивост. Без знанието на правителството на 1 октомври Фердинанд се обръща към президента на Френската република с молба да посредничи пред европейските държави в полза на българската независимост, като уверява, че България е готова да заплати за това. В отговор френското правителство препоръчва България да се въздържа от военни приготовления и да изпрати в Цариград човек за официални преговори с Високата порта за споразумение на базата на „справедлива компенсация".

Постъпката на Фердинанд затруднява правителството, което не желае да дезавуира открито монарха пред Европа. Междувременно Зия бей пристига с новината, че великият везир няма доверие в конференцията и предпочита да преговаря с България. Наистина преговорите между великите сили се затягат, а Австро-Унгария действа за сепаративно уреждане на своя въпрос и твърдо възразява против всякакво компенсиране на Сърбия и Черна гора, за което настоява Русия. Конференцията става все по-проблематична, а и не особено привлекателна за Турция, тъй като тя можела да закрепи позициите на Великите сили на Балканите в ущърб на турските интереси. В Цариград постепенно се ориентират към отделно споразумение с Австро-Унгария и България, но не скриват различното си отношение към двете. Високата порта по-лесно може да преглътне анексията на двете провинции, с които отдавна се е простила, отколкото българската независимост, защото окончателното присъединение на автономната област Източна Румелия към България поставя под пряка заплаха Македония. Именно към този район ще се насочи впоследствие вниманието на новото царство.

В такъв момент Министерският съвет решава да изпрати в Цариград П. Димитров и Иван Стоянович, директор на пощите и телеграфите. Двамата потеглят на 6 октомври, инструктирани да проверят отношението на Високата порта към Българската позиция - признаване на независимостта без компенсация за Турция и заплащане на сумата от 10 000 000 лв. за собствеността на железниците. Резултатът не закъснява -три дни след отпътуването си българските делегати докладват, че турското правителство би признало независимостта само ако България заплати капитализираната сума на данъка.

В София разбират, че трудно биха могли да защитят своята позиция след декларацията на Фердинанд и при категоричното отношение на великите сили. Напрежението расте с всеки из-минал ден.

За да предотвратят избухване на въоръжен конфликт, силите от Антантата предприемат съвместни постъпки в София и Цариград. На 14 октомври представителите на Англия, Франция и Русия връчват на ген. Паприков колективна нота, с която се настоява българското правителство да разпусне в срок от три дни свиканите резерви, да обещае, че няма да взема никакви военни мерки, да изпрати делегати в турската столица за започване на преговори. Тази постъпка е подкрепена от Германия и Италия. Последват адекватни действия в Цариград.

Кабинетът веднага дава сигнал, че е готов да се вслуша в съветите на европейските държави, като извършва демобилизация на свиканите под знамената запасни. За официален делегат за преговорите е определен министър Ляпчев, който на 18 октомври потегля за Цариград. Той носи със себе си лично писмо от Фердинанд до Кямил паша с уверения в искреното желание на българската страна за споразумение с Турция. Така в Цариград започват тежки преговори и пазарлъци, които продължават повече от месец. От своя страна Високата порта формулира претенциите си в десет точки, които включват изплащане на капитализирания трибут на Княжеството и на Източна Румелия, част от турския държавен дълг, закъснели плащания на Източна Румелия, собствеността на Източните Железници, откупуване на фаровете и други - общо 572 000 000 лв.

В станалите разговори проличава пълното разминаване в позициите на двете страни. Като че ли изобщо не могат да се намерят допирни точки - Ляпчев отхвърля исканата сума, а Кямил паша заплашва да внесе въпроса в международна конференция. Особено раздразнение предизвиква българското условие за Екзархията, което би узаконило постоянното вмешателство на България в Македония.

Наистина Франция, Англия и Русия отправят съвети към Портата да не прекалява с исканията. Твърдата позиция на София заплашва с прекъсване на преговорите, а това би забавило и уреждането на въпроса за Железниците, в които са ангажирани европейски капитали. Българската дипломация прилага ловка тактика - тя показва по-голяма отстъпчивост по въпроса за Железниците, отколкото спрямо данъка, за да спечели съдействието на великите сили.

През първата половина на ноември се забелязва еволюция в турското обществено мнение. Обвиненията към България намаляват, но за сметка на това нараства недоволството срещу двуединната монархия като подстрекател и главен виновник за бедите на империята. Австро-унгарските стоки и кораби са подложени на организиран бойкот с невероятни размери, който причинява големи стопански загуби на монархията. Шансовете на България нарастват пропорционално на намалените възможности на Австро-Унгария. На Ляпчев е наредено да се завърне в София, без да прекъсва официално преговорите

На 17 ноември българският делегат напуска Цариград, като преди това връчва на великия везир декларация за предлаганата от България база за съглашение. А тя включва „две непременни условия" - турското правителство да декларира, че ще уреди „всички висящи въпроси" направо с България и веднага след това ще признае суверенитета на страната. При положение че условията се приемат, българското правителство е готово да заплати за румелийския данък сумата 40 000 000 лв. и за собствеността и експлоатацията на Железниците 42 000 000 лв. Другите въпроси - за вакъфите, за фаровете и санитарната служба, лесно ще се уредят от съответните администрации. Тази декларация е сведена до знанието на руския и френския посланик в Цариград, които намират предлаганата сума от 82 000 000 лв. за приемлива. Посланикът на Англия обаче настоява за увеличаване на компенсацията до 120 000 000 лв.

Отново настъпва застой в преговорите, защото в Цариград не бързат да се произнесат по българската формула. Вместо това турското правителство прибягва до изпитаните средства за натиск - засилен е бойкотът на българските стоки, в някои гранични райони се съсредоточават войски. Правителството на Малинов е обезпокоено от новото забавяне, но не смята да прави отстъпки. Продължителността на кризата в равна степен засяга и балканските държави, и ве-ликите сили, а това прави все още реална перспективата за мирен изход.

Франция, Русия и Англия проявяват все по-определена склонност да подкрепят формулата на България, за да я спечелят окончателно на своя страна. След известно колебание тромавата австро-унгарска дипломация се раздвижва. На 26 ноември барон Ерентал натоварва Сарафов да съобщи в София, че „няма да се поддаде на съветите, които му се отправят в пресата, да поеме част от отоманский дълг, това и по съображение, че не иска да създаде прецедент за България". Следват обещания монархията да се застъпи от България да не се искат повече финансови жертви.

Окуражено от тези аванси, на 9 декември българското правителство отправя циркулярна нота до Великите сили, в която се излага състоянието на българо-турските преговори. Изтъква се, че България не може да плати за данъка на Княжеството към Турция, защото Великите сили не са изпълнили решението на Берлинския конгрес да определят размера на данъка и той изобщо не е плащан. При това положение претенциите на Портата нямат законни основания, докато българските предложения са реални

Българският циркуляр наистина постига гонения ефект. В специален пасаж е заявена благосклонност към България, намерила израз в нови постъпки на представителите на Русия, Франция и Англия в Цариград и София за взаимни отстъпки по финансовата част на спора. Веднага след това в споразумение с Бюлов Ерентал нарежда на маркиз Палавичини да подкрепи в Цариград българското желание за подновяване на преговорите. Направени са предпазливи сондажи в София за по-тясно българо-австро-унгарско сближение в духа на стратегическите цели на австро-германския блок. На 21 декември Кямил паша отправя покана до българското правителство за подновяване на преговорите.

По това време обсъждането на анексионния въпрос навлиза в най-острата си фаза. Притис-нато от различни страни, турското правителство отстъпва и на 3 януари 1909 г. подписва предварителния протокол за австро-турско съглашение. След като не успява да се наложи на двуединната монархия, Портата увеличава претенциите си към България.

В началото на 1909 г. освен искането си за парична компенсация Турция повдига и въпроса за териториални отстъпки от българска страна в района на Мустафа паша (дн. Свиленград). Тя обосновава претенцията си със стратегическите интереси на империята, които трябвало да се защитят при определяне на държавната граница между двете страни, заместваща старата административна граница с Румелия. Паралелно започва съсредоточаване на турска войска в района. Българското правителство посреща новата заплаха с мобилизация на 8-ма Тунджанска дивизия. В отношенията между двете страни отново настъпва безнадежден обрат

На 16 януари 1909 г., ген. Паприков отправя циркулярна нота до великите сили, която до голяма степен има характер на ултиматум. В нея се отбелязва, че на българската готовност за споразумение Турция отговаря с протакане на преговорите, бойкот на българските стоки и териториални искания. Отделно българските представители в чужбина са инструктирани да заявят, че забавянето на решението на въпроса и увеличението на сумата ще принудят правителството да обяви „пълна мобилизация и война на Турция".

Българската дипломация заговаря с езика на двуединната монархия. Тя се оказва сполучлив тактически ход, защото след четири месеца преговори най-после се намира приемлив изход.

На 17 януари 1909 г. Русия излиза с нова инициатива, предварително съгласувана с Франция и Англия. А именно - Русия поема върху себе си изплащането на исканите от Турция 125 000 000 лв., като приспадне тази сума от турския дълг по контрибуциите от Освободителната война (1877 - 1878г.); България няма да плаща нищо на Турция, а на Русия ще издължи само 82 000 000 лв., като сключи формален заем с руската държавна банка при изгодни условия - 4% лихва и 40-50-годишен срок за погасяване. Разликата между двете суми ще се покрие с времето от лихвите на заема .

Руското предложение е посрещнато в София с облекчение и веднага е прието. На 27 януари Министерският съвет решава да демобилизира 8-ма Тунджанска дивизия като доказателство за българската отзивчивост към посредничеството на великите сили.

Високата порта бързо преодолява подозренията си и също вижда изгодата от предлагания вариант, който би могъл да я отърве от тежките плащания към Русия и от ненавременните външнополитически усложнения. Англия и Франция оценяват финансовите и политическите предимства на руската инициатива. Приключването на балканската криза с посредничеството на Русия неизбежно щяло да засили позициите на силите от Антантата в този район. По същите съображения реакцията на Германия и Австро-Унгария е негативна. Ген. Паприков веднага дава уверения, „че България в никакъв случай няма да се откаже от задължението си за заплащане на обезщетение на Компанията и че е поставила това като предпоставка за приемането на руското предложение." От Цариград отговарят, че ще отдадат „надлежното внимание" на въпроса и се оплакват от вътрешни трудности и от гръцките претенции за Крит. Това означавало, че руското посредничество се приема от двете страни и вече не може да бъде отклонено.

Няколко дни по-късно, на 12 февруари, турският външен министър Рифат паша заминава за Петербург, където започват руско-турски преговори. За кратко Време различията са изгладени и на 3 март 1909 г. Изволски и Рифат паша подписват предварително споразумение. Според него срещу признаване на българската независимост руското правителство опрощава на Портата 125 000 000 лв. военно обезщетение. Останалите въпроси - за вакъфите, религиозните общини, за пощите и телеграфите, фаровете и санитарната администрация, трябва да се уредят в преки българо-турски преговори. България се отказва от турския дълг, свързан с изплащането на жп линията Русе-Варна.

Българското правителство не остава удовлетворено от текста на спогодбата. То смята, че някои клаузи са неясно формулирани и поради това опасни за интересите на страната.

Вместо отговор от Петербург идва вестта, че Рифат паша е отпътувал, а Изволски настоява българското правителство да изпрати свои делегати в Петербург и в Цариград за сключване на допълнителни спогодби. На 14 март 1909 г. за руската столица потеглят министрите Паприков и Ив. Салабашев, а два дни по-късно Ляпчев тръгва за Цариград. Започват паралелни преговори, които на моменти се преплитат и засичат. Ляпчев е натоварен да постигне споразумение по висящите между двете страни въпроси и да получи гаранции, че Компанията на Източните Железници ще бъде справедливо компенсирана от Турция и няма да има претенции към България.

Първоначално преговорите в Цариград се развиват успешно и на 26 март Ляпчев телеграфира, че по спорните въпроси е постигнато съгласие. На 30 март в турската столица избухва метеж против младотурското управление. Новото правителство отказва да признае независимостта, преди да се удовлетворят частните вакъфски искания. Заедно с това Портата отказва всякакви гаранции по отношение на сметките с компанията. Австро-Унгария и Германия пък предупреждават София, че няма да признаят независимостта, ако Ляпчев не получи съгласието на Портата да задоволи исканията на Компанията. По този начин България се оказва в омагьосан кръг - тя се държи отговорна за задължение, за което Турция получава компенсация от Русия и следва сама да уреди.

На 31 март чрез телеграми Малинов и Паприков съгласуват действията си за дипломатически натиск върху Турция и великите сили. На Ляпчев е наредено да поиска от Високата порта бързо приключване на преговорите, като заплаши, че в противен случай ще напусне Цариград. На 3 април Паприков се среща с Изволски и енергично настоява Русия, Франция и Англия да използват влиянието си в Турция или без нея да признаят българската независимост.

Непоколебимите постъпки на българското правителство предизвикват раздвижване на антантската дипломация. Последва енергичен натиск на трите държави върху турското правителство, който има двоен ефект. Дипломацията на силите от Антантата взема преднина на балканския терен, а това не можело да не предизвика безпокойство във Виена и Берлин. Твърде чувствителен по отношение засилване на руските позиции в България, барон Ерентал изнамира „компромисно предложение". То се състои в това Турция да признае независимостта, но в българо-турската спогодба да бъде включен член, който да гарантира обезщетението на експлоатационните права на Компанията едновременно от двете страни. На 5 април 1909 г. в преговорите между Ляпчев и турския външен министър активно се намесва делегатът на Дойче банк в Цариград К. Хелферих.

Стремежът да не се провали постигнатото разбирателство по основните спорни въпроси подтиква и трите договарящи се страни към компромис. Късно следобед на 6 април 1909 г. Ляпчев и Рифат паша подписват българо-турски протокол за уреждане на независимостта. Според компромисния член 7 българското правителство ще договори с Компанията заплащането на завзети материали, подвижен състав и пр. и ще остане задължено за обезщетяване за експлоатацията на железницата, докато Портата и Компанията разпределят помежду си сумата 40 000 000 лв. По този начин едновременно се обвързват България и Турция да задоволят претенциите на ангажираните с Източните железници европейски капитали. В отделен член е отбелязано, че Високата порта „припознава новото политическо положение на България".

В същия ден в Петербург се подписва протокол за българо-руска финансова сделка. България получава заем от 82 000 000 лв. за 75 години с лихва 4,75% без никакви гаранции или контрол. На 7 април руското правителство официално признава независимостта и призовава другите велики сили да последват неговия пример. Скоро идва признание от Англия, Франция и Ита-лия, а също от Сърбия, Черна гора и Румъния. Австро-Унгария и Германия обаче не бързат, докато не получат българо-турския протокол и нови уверения от двете страни, че Компанията ще бъде задоволена. Те си осигуряват и гаранция от трета страна - Русия обещава да задържи 40-те млн лв. до момента, в който Турция и Компанията се споразумеят за разпределянето им. На 14 април германското и австро-унгарското правителство поздравяват Фердинанд и кабинета Малинов с държавния суверенитет.

Мисията на Ляпчев в Цариград не свършва с признаване на независимостта. Той продължава преговорите този път с директора на Източните железници У. Грос. Успоредно вървят разговорите между Портата и Компанията за разпределяне на 40-те млн. лв. между собствениците и използващите линията.

Няколко дни след признаване на независимостта ген. Паприков със специална нота до Великите сили иска премахване на капитулационния режим. Започват преговори, които са продължителни, но резултатни - Италия, Русия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Англия загубват гарантираното си от капитулациите привилегировано положение в страната. Провъзгласяването на независимостта издига международния престиж на България. Затвърден е един от основните принципи на държавното развитие след Освобождението - самостоятелно присъствие на балканската и европейската сцена. Българската дипломация поема дъх и продължава своята активност - вече по посока на генералната външнополитическа задача на цялата нация.

 

 

*Из цикъл лекции

[valboss]

Явно няма интерес във форума към подобни събития, но аз ще ви поздравя:

- Честит празник, българи !

Фердинанд по време обявяването на Независимоста на България:

http://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2013/09/21.jpg

Редактирано 22 септември 2015 от valboss

[Светльо Ангелов]

Честит празник на всички българи! Нека гледаме позитивно напред и да запомним, че ние трябва да се развиваме напред, пазейки традициите си? :bg:

[iskrenkrustev]

Честит празник! :bg:

[iskrata]

Честит празник на всички колеги!

Вальо, за пореден път ти благодаря, че не пропускаш да ни напомняш

каква велика нация сме и какви смели и родолюбиви управници сме имали!

:rulez:

[valboss]

Честит празник на всички колеги!

Вальо, за пореден път ти благодаря, че не пропускаш да ни напомняш

каква велика нация сме и какви смели и родолюбиви управници сме имали!

:rulez:

Въпреки, че сме автомобилна общност, хубаво е да почитаме и помним поне основните и утвърждаващи страната ни събития и празничните дни свързани с тях.

За по-изкушените от важни за народа ни и България моменти - вижте подписа ми тук, във форума.

[de4i]

Аз ти благодаря за информацията, която предоставяш. На почти всеки български празник изпитвам затруднение да намеря и да прочета на детето синтезирани и запомнящи се данни от историята.

 

честит празник

[valboss]

За 109-ти път, да се поздравим с Независимоста на България!

 

http://193.35.40.132/pictures/athletic/pic_big/gallery/Krasen/nezavismost-ferdinand.jpg

 

Напоследък из мрежата, се ширят мнения, че България била глобена от Русия при обявяване на независимоста ни.

За по-любознателните, са следващите редове...

 

Окупационният дълг на България към Русия

 

http://www.chitatel.net/forum/uploads/monthly_2015_10/562dfdd42e9cf_1.__1144__1884_..thumb.jpg.fda6f0caf5fc509f4b91120ab38f3966.jpg

 

С указ на княз Александър Батенберг № 1144 от 1883 г. е утвърдена „Конвенция за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски, съгласно с определението на Берлинския договор”. Подписана в Петербург на 16 юни 1883 г., утвърдена на 24 декември с. г., конвенцията е публикувана в „Държавен вестник“ бр. 2/1884 г. Напоследък по този повод в интернет се появиха статии, в които гръмко се прогласява: България е платила за освобождението си 32,5 тона злато. Някъде се „уточнява”, че всъщност сме платили за окупацията, а не за освобождението си.

 

 

Тук въпросът за окупационния дълг на България ще бъде разгледан от гледна точка на историческите факти. Ще стане дума защо заглавието на конвенцията не е съвсем коректно. Ще бъде уточнено колко „злато” сме платили и откъде сме го „взели”. Разбира се, сериозната част на изследването са автентичните документи, които обясняват какво точно се е случило през 1877-1879 г. с Временното гражданско управление и руските окупационни войски в България.

 

 

Окупационните войски в България според договорите

 

 

Чл. 8 на Санстефанския прелиминарен мирен договор от 19 февруари/3 март 1878 г. определя в България вече да няма присъствие на отомански войски. До създаването на земска (национална) войска, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, в страната трябва да се разположат руски войски, които в случай на нужда, да бъдат в помощ на руския императорски комисар. Срокът на пребиваване на тези войски в България се ограничава на около две години. Руският окупационен корпус, съставен от шест дивизии пехота и две кавалерия, които трябва да останат в България след опразването на Турция от императорската армия, не трябва да надхвърля петдесет хиляди души. Той следва да бъде издържан „за сметка на страната, заета от него”.

 

 

Както е известно Санстефанският договор е ревизиран. Споменатите положения са преминали в Берлинския договор от 1/13 юли с. г. с някои изменения. „Руският окупационен корпус в България и Източна Румелия ще се състои от шест пехотни и две кавалерийски дивизии и няма да надминава 50 000 души – е записано в чл. 22 на договора. - Той ще се издържа за сметка на страната, заета от него… Срокът на заемането на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите по този договор. Императорското руско правителство се задължава в следващ тримесечен срок да преведе своите войски през Румъния и да завърши опразването на това княжество.” Съгласно чл. 1 и 2 на договора под България вече трябва да се разбира Княжество България.

 

 

Според чл. 6 на Берлинския договор „временното управление на България” до изработването на органически устав (конституция) на княжеството трябва да бъде ръководено от руски императорски комисар. Турски императорски комисар и консули на държавите, подписали Берлинския договор, имали задачата да му оказват съдействие и да наблюдават за хода на временното управление. След изготвянето на органическия устав следвало да се пристъпи веднага към избор на български княз. В чл. 7 на договора допълнително е уточнено: „Щом князът стъпи на престола, новото устройство ще влезе в сила и княжеството ще започне да упражнява напълно своята автономия”.

 

 

Този текст показва, че понятието „окупация”, което фигурира във френския текст на договора, не е коректно да бъде определяно като „окупация на Княжество България”. Макар това име да е отбелязано вече в договорите, докато не бъде избран княз и не се конституционализира, княжеството на практика още не съществува и владетел на земите е Русия. Те са завзети след нейните успешни военни действия срещу Османската империя и след войната победителката е трябвало да се грижи да не допусне в периода, докато княжеството си създаде своя войска, бившият господар да реши отново да се настани пак на старите земи. А както станало ясно още по време на войната 1877-1878 г., при новото политическо положение на Балканския полуостров мераците на съседните на България държави за разширение на своите територии за нейна сметка били нараснали.

 

 

Окупацията не е била безусловна, тъй като действията на руския императорски комисар са наблюдавани от турски комисар и специално назначените консули на Великите сили, подписали Берлинския договор. На практика макар и окупирани от руски войски и управлявани от руски комисар, земите на бъдещото Княжество България са били поставени под международен контрол.

 

 

Руският император Александър II назначава за ръководител на временното управление в България, а след Берлинския конгрес на Княжество България, княз Александър Дондуков-Корсаков. Той получава длъжност руски императорски комисар. След изтеглянето на Действащата руска армия, императорският комисар става главнокомандващ на окупационния корпус. Временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите по Берлинския договор. Затова и престоят на окупационните войски също е ограничен в този срок.

 

 

В Берлинския договор е пропуснато да се посочат задачите на окупационните руски войски. Вероятно при заличаването на текста от Санстефанския договор, че те ще помагат на комисаря, е отпаднал целия абзац, че руските войски трябва да изпълняват функциите на земска войска, до нейното създаване.

 

 

Не е обърнато и достатъчно внимание на въпроса кой ще ги издържа. В Санстефанския договор в чл. 8 под „страна” се разбира България, която според чл. 6 на този договор е определена да бъде автономно, поданно княжество, заемащо почти изцяло частта от територията на Балканския полуостров, върху която се е разпростирала Българската екзархия. Разделянето на предвиденото първоначално единно княжество, не е взето в предвид в Берлинския договор по отношение на издръжката на окупационния корпус. Останало е условието той да бъдат издържан от „страната, заета от него”, но на практика те са били вече две.

 

 

Управител на завзетите земи, съставляващи бъдещата България съгласно Санстефанския и Берлинския договор, е трябвало да бъде руският императорски комисар. Но според Берлинския договор, под България вече се е разбирало само Княжество България. Разбира се комисарят е бил главнокомандващ на руските окупационни войски и в Източна Румелия, но съгласно договора те е трябвало да се издържат от нея. В чл. 19 на този договор се уточнява: „Европейската комисия ще бъде натоварена да управлява в съгласие с Портата финансите на областта, докато се устрои новата организация.” Именно тази комисия е трябвало да се погрижи и осигури издръжката на окупационните войски в Източна Румелия, но това не е указано изрично в договора.

 

 

Руското правителство е видяло грешката, която е допуснало с приемането на чл. 22, като не е прецизирало текста за издръжката на окупационните войски и се е помъчило да реши по някакъв начин изникналия въпрос, като в изпратената на 24 юли 1878 г. на комисаря Дондуков-Корсаков допълнителна инструкция, е отбелязало:

 

 

„Имайки предвид, че според чл. 20 (има грешка, точният член е 22 – бел. К. Г.) на споменатия [Берлински] договор всички разноски за издържането на окупационния корпус трябва да бъдат отнесени към средствата на двете определени провинции, необходимо е Ваше сиятелство да се погрижи за сумите, необходими за издържането на частите от нашите войски, които ще се настанят в Южна България, да се води отделна сметка от сумите, необходими за издръжка на частите от войските, които ще бъдат разположени в Северна България. За осигуряване на получаването на първите суми, разбира се би било по-удобно при сдаване от нашето управление на европейската комисия на делата, отнасящи се до финансовото управление на страната, да се удържи от доходите на областта - вече събрани с посредничеството на нашите власти, цялото количество пари, което според разчетите ще е необходимо за издръжка на нашите войски и администрацията за цялото време на пребиваването им в страната. Но ако изпълнението на това предложение се окаже невъзможно, пред вид, че доходите събрани от нашите власти са незначителни, тогава Вие ще възложите на командващият нашите войски в Южна България, който по това време ще бъде началник на местното управление, както бе казано по-горе, да се споразумее с европейската комисия относно начина на своевременното изплащане от доходите на областта на сумите, необходими за издръжка на нашите войски и администрация.”

 

 

Тук ясно се казва, че издръжката на окупационните сили трябва да се осъществява за сметка на „средствата”, т. е. доходите, получени от съответната област преди или по време на окупацията, а не от след това от правителствата на Княжество България и Източна Румелия. Това не е направено от Дондуков-Корсаков, защото той не е имал пълномощия да действа в Източна Румелия и е нямало как да задължи Европейската комисия или Високата порта да издържа руските войски, пребиваващи там. Тези „подробности” е трябвало да се уточнят по време на конгреса в Берлин. Не се е създала и организация окупационните войски в Княжество България да получават издръжката си от Временното управление, тъй като то или не е имало време да се подготви за това или от Съвета на управлението са видели, че събраните от него доходи няма да бъдат достатъчни.

 

 

Руският окупационен корпус

 

 

В писмо до военния министър от 5 септември 1878 г. тогавашния главнокомандващ на пребиваващата все още на Балканския полуостров Действаща руска армия, ген. Едуард Тотлебен, изказал своите съображения, че предвид изменената политическа обстановка, определеният брой на оставащите в България и Източна Румелия окупационни войски може да се окаже недостатъчен. Когато на Берлинския конгрес се е определило съставът да е от 50 000 души, се имало предвид, че турското правителство ще вземе всички мерки, за да запази спокойствието в областите, граничещи с България и Източна Румелия, където се настанали и много от турските бежанци. Турското правителство обаче, загубило всякакво влияние сред народните маси в Босна и Херцеговина, в Албания и Родопите. Населението там изразявало войнствените си намерения и можело част от турските войски да бъдат насочени там. В резултат въоръженото население ще бъдело в състояние да поддържа въстаниците в Родопите.

 

 

Предвид на тези опасения Тотлебен предлагал окупационният отряд да се състои от четири армейски корпуса, а не от два, както се предвиждало. Вижда от отчетните документи, че съставът на окупационните войски действително бил увеличен с един армейски корпус.

 

 

Представа как е бил сформиран окупационният корпус и с какво е трябвало той да се занимава, добиваме от „Отчет за състоянието и дейността на щаба и всички управления на окупационните войски от 23 февруари да 31 август 1879 г.” публикуван в „Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Вып. 4.” От отчета разбираме, че окончателната дислокация на окупационните войски била достигната на 1 април 1879 г. До тогава руската армия се изтегляла и нейните позиции били заемани от войски, определени за окупацията.

 

 

При дислоцирането на окупационните войски те били групирани в четири главни отряда: Северен, Южен, Западен и Софийски.

 

 

Войските на Северния окупационен отряд били разположени на север от Балкана, в Княжество България. На отряда било възложено да изпълнява две задачи: да охранява реда и спокойствието в областта и да наблюдава българско-румънската граница. За изпълнение на първата задача силите на отряда се разположили в окръзите с мюсюлманско население и специално в тези, които заради своите топографски особености можели да способстват за развиване на разбойничество. На това основание по-голямата част от войските, влизащи в състава на Северния отряд, била разположена в окръзите Шуменски, Провадийски, Варненски и Хаджи-Оглу-Пазарджишки (Добрички). За изпълнение на втората задача – наблюдението на българо-румънската граница, определените за това войски се настанили в Силистра и по протежение на границата са били раставени постове.

 

 

На войските от Южния окупационен отряд било възложено да пазят реда и спокойствието в Сливенска губерния, в Чирпански и част от Филипополски (Пловдивски) окръзи и да наблюдават Родопите от страна на Германли. Западният окупационен отряд заел Филипополска губерния, охранявайки участъка от границата на Източна Румелия от Небелкьой на р. Арда до Софийска губерния. Софийският окупационен отряд охранявал спокойствието в този край и наблюдавал от към страната на Македония.

 

 

Редактирано 22 септември 2017 от valboss

[valboss]

http://www.chitatel.net/forum/uploads/monthly_2015_10/562dfddcbd526_2.____.thumb.jpg.07cdb7640bb1770fa888b0b08fb54af7.jpg

 

Към отчета е приложен списък на окупационните войски и тяхната численост към 1 март 1879 г. Надвишавали са 50 000 души.

 

 

Окупационните разходи, определени през 1880 г.

 

 

На 31 януари и 1 февруари 1880 г. бившият руски императорски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков, като главнокомандващ на окупационните войски изпратил съответно на военния министър и на управителя на Министерството на финансите на Русия ведомостта с данните за издръжката на войските.

 

 

http://www.chitatel.net/forum/uploads/monthly_2015_10/562dfde366828_3.____.thumb.jpg.32db33e5f536d0c973b4871d2f3b7ad2.jpg

 

 

[valboss]

Позициите във ведомостта представят издръжката на видовете войски, начислена за три периода: А. Българското опълчение от сформирането до превръщането му в Българска земска войска на 12 юли 1878 г.; Б. Българската земска войска от създаването ѝ до началото на окупационния период 1 януари 1879 г.; В. Българската земска войска от началото на окупационния период до прекратяване на продоволстването ѝ; Г. Земската войска в Източна Румелия от създаването ѝ на 1 януари 1879 г., когато започва и окупационния период, до прекратяването на продоволстването ѝ; Д. частите и управленията на руската армия от началото на окупацията до прекратяването на продоволстването им.

 

 

В писмото на Дондуков-Корсаков до Министерството на финансите се дават следните обяснения:

 

 

„С писмо от 31 август 1879 г. № 4095 Ваше превъзходителство ме уведоми, че в дневника на комисията, учредена за разглеждане на кредитите по военно време, е разпоредено: да ми бъде възложено да съобщя по какъв начин ще бъде овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд в Княжество България и Източна Румелия, които на основа на XXII гл. от височайше ратифицирания на 15 юли 1878 г. Берлински договор трябва да бъдат отнесени за сметка на страната.

 

 

В настояще време след почти окончателното изясняване на разходите за издръжката на окупационния отряд, Българската земска войска и Румелийската милиция, имам честта да ви съобщя:

 

 

1. От приложената ведомост Ваше високопревъзходителство може да види, че стойността на издръжката на посочените войски заедно с продоволствието, отпускано на войските в натура, ще съставлява около двадесет и четири милиона и половина.

 

 

2. Българското Княжество, току що възродило се, все още не укрепнало от предишното турско владичество и силно пострадало по време на миналата война, за да попълни държавния дълг трябва да обложи обеднялото народонаселение със специални налози още в самото начало на своето съществуване.

 

 

Създаването на различните правителствени учреждения, основаването на училищата, организацията на войската и прочие, изискват твърде значителни разходи и ако към тях се добави сумата, която е определена за издръжката на окупационния отряд и земските войски, частта, която ще се падне на всеки жител ще бъде толкова голяма, че може да убие развитието на страната още в нейния зародиш.

 

 

3. При разглеждането и многостранното обсъждане на посочения дълг в палатата на представителите, могат да се появяват много недоразумения, в частност, ако се вземе под внимание стойността на различните материали и продукти, които са били изготвени от Полевото интендантство по време на военните условия на твърде високи цени и след това са оставени на склад за продоволствие на войските по време на окупацията. Тези недоразумения могат да станат още по-големи под влияние на чуждестранните агенти, които, разбира се, няма да закъснеят да се възползват от всяко средство, за да охладят възвишените чувства на българския народ към нашия Цар Освободител и към цяла Русия.

 

 

Споменатият горе дълг на България и Източна Румелия за тях е огромен, докато за Русия той е незначителен, в сравнение с жертвите, които нашето правителство даде за освобождението на родствените ни по кръв братя.

 

 

Поради това се считам длъжен да ходатайствам от Княжество България да бъде снет лежащия на него дълг.

 

 

4. Макар според Берлинския договор Източна Румелия да се счита за турска провинция, мнозинството от народонаселението ѝ са също такива българи, както в Княжеството. Затова считам за справедливо към нея да се отнесем както към Българското Княжество, понеже народното чувство и самата идея за освобождението – винаги са се отнасяли към всички българи.

 

 

Уведомявам Ваше високопревъзходителство за това свое заключение и имам честта да помоля покорно, да ходатайствате пред господин императора, лежащият върху Княжество България и Източна Румелия наш дълг, съставляващ сумата, отбелязана в споменатата по-горе ведомост, да им бъде дарен.”

 

 

От писмото на Дондуков-Корсаков ясно се вижда разминаването с намеренията, заложени в чл. 8 на Санстефанския договор, респективно чл. 22 на Берлинския договор. Тези намерения са добре разяснени в инструкцията, изпратена на руския комисар на 24 юли 1878 г.: „всички разноски за издържането на окупационния корпус трябва да бъдат отнесени към средствата на двете определени провинции”, а не да бъдат търсени впоследствие от Княжество България и Османската империя. По редица причини това не е било реализирано и окупационните руски войски са били издържани от бюджета на Русия. А там, в държавния апарат е имало загрижени чиновници, които след като са направили ревизия на „кредитите по военно време” са поискали да бъде обяснено „по какъв начин ще бъде овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд в Княжество България и Източна Румелия”.

 

 

Освен трудностите с вземанията на частта от разходите, направени от войските в Източна Румелия, от ведомостта се вижда, че отделни сметки за нея и Княжество България изглежда не са били направени – във ведомостта фигурира една обща позиция: „Разходи за частите и управленията на имперските войски за времето на окупацията”. Затова и Дондуков-Корсаков предлага като начин да се излезе от положението, финансовите задължения на българското княжество и автономната турска провинция да бъдат опростени.

 

 

Русия иска Княжество България да изплати дълга си

 

 

В том първи на „Строителите на съвременна България” Симеон Радев пише: „Княз Александър [Батенберг] претендираше, че покойният цар Освободител бе му обещал, че ще опрости тоя дълг на младото княжество, но не се намери в руските архиви никакъв документ, който да отбелязва това намерение на императора. Докато царят [Александър II] бе жив, наистина никакво напомване не биде направено в София от страна на руското правителство, но може би то чакаше, щото българските министри да се сетят сами. На 19 ноември 1881 г. руският дипломатически агент [Михаил Хитрово] подаде за пръв път на българското правителство една нота, с която го канеше да се занимае с въпроса за обезщетението, за което една комисия в Петербург бе вече приготвила документите. Тази нота остана без отговор. Два месеца по-късно, на 14 януари, Хитрово поднови своите постъпки; тоя път българското правителство му отговори, че само камарата е компетентна да се занимава с въпроси от финансов характер. Камарата се свика и залисана в други работи, не помисли за дълга спрямо Русия.”

 

 

По-нататък Радев насочва вниманието към плана на министър-председателя на Княжество България в периода 5 юли 1882 - 19 септември 1883 г.Леонид Николаевич Соболев. В списанието „Русская старина”, броят от септември 1886 г., са публикувани бележките, които Соболев е написал през пролетта на 1883 г.

 

 

„Както е известно, България и Източна Румелия дължат на Русия 50 000 000 франка за окупацията през 1878-1879 г. – пише в началото по въпроса Соболев. - Този дълг те не са платили. Князът [Александър Батенберг] убеждавал, че покойният император Александър II подарил тези пари на него, княза, и поръчал да си ги събере от българите. Негово височество, когато ми е говорил за това, е изразявал извънредното си съжаление, че императорът не е успял да му остави писмен документ за правото да получи частта, падаща се като дял на Българското княжество. Руското министерство не е знаело за такава воля на своя монарх и чакало кога България ще си спомни за дълга. За да напомни за дълга, руското правителство заявило на българското, че му опростява лихвите по него. Князът и неговите министри мълчали.”

 

 

По-нататък в записките си, съставени докато е бил още министър-председател на Княжество България, Соболев споделя, че на свой риск (т. е. не го е съгласувал с руското правителство) той предложил план как Русия да употреби получените пари, така че те да останат пак в България.

 

 

Този план е описан от Сергей Татишчев. „Мисълта на генерала била – пише руският историк, - парите от дълга да остават в България и да се изразходват там за поддържане на мероприятия, чиято цел е трябвало да бъде укрепването на родствените връзки, свързващи страната с Русия. Като примери Соболев имал предвид да се организират в България руски женски институти, намиращи се под покровителството на руската императрица; да се основат и издържат вестници, отстояващи началата на руско-българската солидарност; да се дават премии за научни и литературни съчинения, които са в същия дух; да се дават премии също и за преводи на български език на елитните руски писатели; да се изплащат добавки към заплатите на руските офицери, които били на българска служба и на учителите по руски език в българските учебни заведения; накрая, да се субсидират руските железопътни и параходни дружества, които желаят да разпространят дейността си в България.”

 

 

http://www.chitatel.net/forum/uploads/monthly_2015_10/562dfde95913e_4._.thumb.jpg.45f5fd9763eb0b40a4d8fdac97218df1.jpg

 

 

[valboss]

Според Татишчев мероприятията в плана на Соболев давали политически гаранции, че България по никакъв начин няма да се отклони от пътя си напред, демонстрирайки както признателност към Русия, така и вярно разбиране на собствените ползи и нужди. При наличието на такива гаранции въпросът за личните предпочитания на княза ставал второстепенен и не можел вече да влияе на взаимните отношения между Русия и България.

 

 

Планът бил отхвърлен от Начович, Греков и Стоилов, но Соболев им заявил, че ще постигне своите искания. Той изразил убеждението си, че Народното събрание ще утвърди подготвената конвенция за изплащането на дълга.

 

 

В записките си ген. Соболев привежда някои сведения за параметрите на този дълг и възможностите той да се погаси. Княжество България дължало на Русия 25 000 000 френски франка. 18 000 000 франка се намирали в резервния фонд на БНБ и можели да се изплатят веднага. Фондът в началото се състоял от 14 000 000 франка, които според Соболев били „оставени от руските войски при завършване на окупацията”. Имало и 4 000 000 франка излишъци от бюджета на държавата. Фондът можел да съставлява и 28 000 000 франка, смята генералът, „но го ограбили господа консерваторите”.

 

 

От позицията си на министър-председател Соболев предлагал в продължение на 12 ½ години Русия да получава от България по 2 000 000 франка на година. „Когато Румелия се слее с България”, е уверен генералът, руското правителство щяло да предяви ново искане за 25 000 000 франка. Всичките тези суми, съставлявали материална сила, която можела да се използва за укрепване на връзката на България с Русия.

 

 

С. Радев потвърждава, че в Княжество България е съществувал резервен фонд, образуван още във времето на окупацията, който бил пораснал на 15 милиона. Според него начинанията на Соболев (за съвместни инициативи между България и Русия) имали за цел „да поставят княза под един организиран руски контрол, нещо като протекторат”.

 

 

Всъщност руският генерал е бил своего рода предтеча на съвременните европейски комисари, които отпускат пари от еврофондовете целенасочено, с предварително определено предназначение. За поддържането на тези еврофондове държавата, която иска да се ползва от тях плаща солидни вноски. „Облагата” за самата държава се изразява в покровителството от страна на великите сили.

 

 

Л. Соболев е считал, че с влагането на парите от окупационния дълг в специален фонд, от който те да бъдат използвани за реализиране на определени инициативи в България, ще спомогне за създаване у българските управници на усет за рационално използване на държавните средства. С ирония той коментира: „аз реших да повдигна въпроса, защото се убедих, че княжеството е богато, тъй като милиони се харчат напразно”.

 

 

Разходите, които са формирали окупационния дълг

 

 

Цветана Кьосева публикува във „Факел” статия, озаглавена „Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.?”. Изнесени са доста факти, свързани с определянето, гласуването и изплащането на разноските, добили популярност под името „окупационен дълг”. За съжаление в статията са допуснати две грешки. Вероятно защото авторката е използвала сведението, публикувано в изданието на БНБ „История на външния държавен дълг на България 1878-1990”.

 

 

Първата част на това издание, отнасяща се за периода 1878-1918 г., е написана от Цветана Тодорова и там се твърди следното: „Окупационният дълг се образува от разходите на императорското правителство в Санкт Петербург по поддръжката на окупационните руски военни части и гражданската администрация – Управлението на императорския руски комисар в Княжеството 1878/1879 г. Сумата е изчислена на 89,640 млн. зл. лв., така че въпросното управление е струвало доста скъпо на страната. Наистина, само личната заплата на комисаря e 600 хил. фр./зл. лв., докато за цивилната листа на българския княз са предвидени 500 хил. фр.”

 

 

Цветана Кьосева също поддържа в статията си становището, че в окупационния дълг се включвала и издръжката на Временното управление, включително и заплатата на комисаря. Повтаря и твърдението, че по тогавашния курс на рублата към лева дългът на Княжество България, възлизащ на 10 618 250 рубли 43 копейки, се равнявал на 89 640 000 златни лева и затова въпросното управление е струвало доста скъпо на страната. Някои изследователи били изчислили, че сумата на дълга по тогавашния курс на рублата спрямо златото се равнявала на 32 тона злато, добавя Кьосева.

 

 

Определянето на окупационния дълг не включва издръжката на Временното управление. В чл. 22 на Берлинския договор ясно е казано, чеокупираната страна трябва да издържа окупационните войски в състав от 50 000 души. Дългът, който Русия е искала да ѝ бъде платен се е отнасял за разходите, направени от тези войски. Това е видно и от руския документ, озаглавен „Дневник на специалното съвещание на представителите на министерствата, май 1881 г.”. В него участниците в съвещанието (това всъщност е комисията в Петербург, за която споменава С. Радев) приели, че „по силата на чл. 22 от Берлинския договор на руското правителство не следва да се заплащат изобщо разноските по окупацията, а само тези по издържането на 50 000 души, съставляващи окупационния отряд, в което число влизат строевите и нестроевите чинове”.

 

 

Окупационните разходи е трябвало да бъдат покрити от приходите, събрани от Временното управление в България, както е било посочено в инструкцията до Дондуков-Корсаков от 24 юли 1878 г. Тъй като това не е било направено своевременно, в подписаната през 1883 г. руско-българска конвенция за дълга е отбелязано, че „Княжеското българско правителство припознава да дължи на Руското императорско правителство за разходите по окупацията на императорските руски войски, съгласно с определенията на Берлинския договор, сумата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки”. Толкова били изчислени те през 1881 г. от споменатата комисия или съвет.

 

 

В бележките на Леонид Соболев сравнително точно са посочени цифрите във франкове на разходите, направени от окупационните войски и приходите, които е събрало Временното управление. Но генералът е направил грешка: оставената в резервния фонд на БНБ сума не е дошла от окупационните войски, а от Временното управление.

 

 

Финансовата дейност на Временното управление в България

 

 

Непосредствено преди Канцеларията за граждански дела (която е трябвало в началото да се занимава с временното управление в освободените земи) да премине от Румъния в България, нейният ръководител княз Владимир Черкаски издал на 20 юни 1877 г. в Зимница „Проект за главните основи на устройството на финансовото управление в България”. В него, свързани с темата са следните положения:

 

 

„1. Съществуващите в каазите (околиите) каси на бирниците и на останалите лица, приемащи и събиращи данъците, остават на първо време без промени, извършвайки по предишния ред приемането на парите и текущите разходи по вътрешното управление в околиите.

 

 

3. При всяко управление на санджак (област), под наблюдението на началника на санджака се учредява във възможно най-кратко време по едно временно ковчежничество, което е собствено за управлението… Санджаковото ковчежничество ще извършва всички приходно-разходни операции със сумите, които постъпват в него, в това число и всички необходими разходи, свързани с местното гражданско управление, които ще бъдат посочвани от главнокомандващия след доклад за това на ръководителя по гражданските дела.

 

 

5. Средствата, събирани в Българската страна под вид на данъци, десетини, мита, военни контрибуции, глоби и пр., в които и ковчежничества да постъпят, съгласно гореизложеното се намират в непосредствено разпореждане на главнокомандващият за нуждите на управлението за граждански дела.

 

 

6. От тези суми по разпореждане на главнокомандващия се възстановяват на имперската хазна всички парични средства, които са дадени от нея за покриване на разходите, извършени от гражданското управление при главнокомандващият на армията.”

 

 

На практика Временното гражданско управление е трябвало да замени турската администрация в освободените земи и да започне преустройството ѝ, за да обслужва тя новосъздадената Българска държава – отначало в границите на Санстефанския договор, а след Берлинския конгрес, по време на деветмесечната следвоенна окупация – само в чертите на Княжество България. Като всяка местна администрация, временното управление е имало задачата да събере достатъчно приходи, от които са зависели и разходите му, включващи и тези за издръжката на служителите в администрацията – българи и руси. В това число влизала и заплатата на императорския комисар.

 

 

За окупационните войски в договорите е обяснено, че те са били на мястото на българските войски, защото такива не били още сформирани. Така че редно е било, от приходите, събрани от освободените земи, да се заплатят разноските на войските. Това обаче, не е извършено, или ако е извършено, то е било само в размер на 1 700 000 франка за войските в Източна Румелия.

 

 

Какво е събрало Временното управление като приходи и какво е платило като разходи се вижда от една ведомост, която руският комисар княз Дондуков-Корсаков е изпратил с писмо № 299 от 6 февруари 1879 г. на военния министър Дмитрий Милютин.

 

http://www.chitatel.net/forum/uploads/monthly_2015_10/562dfdef551d2_5.___.thumb.jpg.2d8016e92666538734bcc7aada52421f.jpg

 

 

[valboss]

От друга ведомост, приложена към същото писмо, е видно, че в състава на Временното управление са преобладавали българите.

 

 

http://www.chitatel.net/forum/uploads/monthly_2015_10/562dfdf54d64d_6._____-___.thumb.jpg.3822a18bdb4163729366ccec58641c8d.jpg

 

 

Рекапитулацията за приходите и разходите на Временното управление е следната:

 

- приходите за времето от началото на установяване на гражданско управление в Софийски, Видински, Русенски и Търновски санджак до 1 януари 1879 г., а във Варненски санджак до 1 декември 1878 г., съставляват 17 715 059 франка 39 сантима;

 

- от френския предприемач Марешал, който изкупил десятъка на Източна Румелия, били получени 3 000 000 франка;

 

- от Тулчанския санджак били получени като неизразходвани (остатък между приходи и разходи) 1 881 882 франка 27 сантима;

 

- от Адрианополския санджак били получени като неизразходвани 1 794 371 франка 23 сантима.

 

 

Общо приходите съставлявали 24 391 312 франка 89 сантима, от тях отделните ведомства на управлението изразходвали 10 872 979 франка 39 сантима, останали неизразходвани 13 518 333 франка 50 сантима.

 

 

От последната сума било предвидено да се извършат някои разходи, не свързани собствено с Временното управление:

 

- на Марешал трябвало да бъдат върнати 1 300 000 франка, защото наличното зърно, събрано като десятък, се оказало по-малко;

 

- за допълване на разходите по издръжката на окупационната армия в Източна Румелия се решило да се даде остатъка от 3-те милиона на Марешал, съставляващ 1 700 000 франка;

 

- за осигуряване на основен капитал на учредената в София Народна банка трябвало да се дадат 2 000 000 франка.

 

 

Накрая оставали като свободни за бъдещи разходи 8 518 333 франка 50 сантима.

 

 

Посочените сметки са били направени през февруари 1879 г. В останалите месеци, преди да бъде разформировано, управлението успяло да увеличи приходите и от там и перото „свободни суми”. Мемоаристът на Временното управление в България Николай Р. Овсяний, разглеждайки във втори том на изследването си дейността на княз Дондуков-Корсаков, е записал: „Българското правителство е получило от руското окупационно управление 15,5 млн. франка.”

 

 

Според ген. Соболев сумата била 14 млн. франка. Симеон Радев сочи цифрата 15 млн. франка и пояснява, че с нея бил създаден резервен фонд във вече основаната Българска народна банка.

 

 

Тези пари Дондуков-Корсаков е можел да изпрати в Русия, за да бъде поне отчасти „овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд”, както е искала ревизионната комисия по военните кредити. Но по неизвестни причини не го е направил. Изплатил е само 1,7 млн. франка за издръжката на окупационните войски в Източна Румелия, която сума изглежда не е взета предвид при определяне на окупационния дълг.

 

 

Окупационните разходи, определени през 1881 г.

 

 

В „Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Выпуск 4” са публикувани по-важните документи от отчета на императорския комисар княз Дондуков-Корсаков за окупационните войски.

 

http://www.chitatel.net/forum/uploads/monthly_2015_10/562dfdff5d98c_7.___._4.thumb.jpg.12f20774007da3326c3fae6b0773fed0.jpg

 

 

 

 

[valboss]

Учудващо е, че вместо да вземе готовите данни от архива на главния щаб на окупационните войски, руското правителство, когато решило да поиска от Княжество България да изплати своята част от окупационния дълг, създало специален съвет за неговото изчисление. В съвета влезли представители на Военното министерство, Министерството на финансите, Министерството на вътрешните работи, Министерството на външните работи и Контролната палата. Кратки сведения за свършеното от този съвет са приведени и публикувани в увода на една брошура, отпечатана през 1911 г., съдържаща дипломатическата преписка на Министерството на външните работи и изповеданията относно „Изплащане окупационния дълг на бившата Източна Румелия”.

 

 

В началото на книжката е направено „Изложение на въпроса по изплащането на Русия окупационния дълг на бившата Източна Румелия до края на 1879 г.”. В него се казва, че в Санстефанския и Берлинския договор не бил указан начинът по който да се пресметнат разноските по окупацията. Интерес представлявал един дневник от специалното съвещание на Министерския съвет (Журнал особого совещания представителей министерств) от май 1881 г., в който членовете на съвета записали, че „по силата на чл. 22 от Берлинския договор, на руското правителство не се следва заплащането изобщо разноските по окупацията, а само тези по издържането на 50 хилядната окупационна войска, в което число влизат строевите и нестроевите чинове”. От друга страна било установено, че в отчета до царя на бившия командващ окупационния отряд за времето от 1-ви януари 1879 година до 31-ви август същата година (в изложението погрешно е записано 1 август), разноските по издръжката на тези 50 000 души, съставляващи окупационния отряд, били показани заедно с всички други разноски, направени от руското правителство в България и Източна Румелия. Същото било и в другите документи. Затова се решило, че било необходимо да се направи изчисление „с приблизителни цифри”.

 

 

Както се вижда от публикуваните отчети на Дондуков-Корсаков, имало е такива и само за разходите на окупационните войски. Констатацията на съвета по този въпрос не е вярна. Съветът обаче, изглежда нямайки информация за тези отчети, решил да изчисли окупационните разходи наново. При разглеждането на основите, върху които трябвало да се направи това, се стигнало до заключението, че като такива трябва да служат: пълната ежедневна издръжка във военно време на един войник и един кон; издръжката на офицерите и чиновниците от военното ведомство; всекидневните разходи за лечение на болните; издържането на транспорта в течение на 9 месеца; издържането на разните учреждения, свързани с окупационните войски.

 

 

Изчислението, направено на база на приетите основи показало, че размерът на сумата, която трябвало да се заплати на руското правителство за покриване на разноските по издържането на 50-тях хиляди войника, съставляващи окупационния отряд в продължение на 9 месеца, възлиза на 21 236 500 книжни рубли 87 копейки. При разрешаването на въпроса каква част следва да платят Княжество България и Източна Румелия по отделно, съветът взел под внимание фактът, че докато повечето болници и транспортът били раз­положени в Източна Румелия, то значително количество окупационни управления, начело с командващите отрядите, са се намирали в Княжеството. За това се намерило за справедливо изчислената сума да се разпредели по равно между Княжество България и Източна Румелия. Още повече че според изявления на представителя на Министерството на външните работи, правителството на Източна Румелия било уведомено от страна на руското правителство, че дългът по окупацията, който се пада на областта, щял да бъде изчислен за 25 000 души.

 

 

Така частта от окупационния дълг, която по силата на чл. 22 от Берлинския договор трябвало да се изплати на руското правителство от правителството на Княжество България, била определена да съставлява 10 618 250 рубли 43,5 копейки. Тази сума, изчислена през 1881 г., се доближава до посочената във ведомостта за издръжката на окупационните войски, съставена в началото на 1880 г. В последната сборът на разноските за Българските земски (В), Румелийските земски (Г) и руските имперски войски (Д) по време на окупацията, съставлява 20 184 566 рубли. Делът на Княжество България е бил половината от тях, т. е. 10 092 283 рубли.

 

 

Голямо е разминаването обаче, между отделните компоненти, формиращи крайните суми. Може да се направи сравнение между данните от ведомостта от 1880 г. и данните от изчислението от 1881 г.

 

 

При последното се получили следните съставни разходи:

 

- за храна (продоволствие) на окупационния отряд и за лечение на болните му 11 713 228 рубли 96 копейки;

 

- за заплата (парично доволствие) на строевите и нестроевите войски и управления 5 550 073 рубли 20 копейки;

 

- за веществени разходи (вещево доволствие) 677 346 рубли 51 копейки;

 

- за издържане на транспорта 3 295 852 рубли 20 копейки.

 

 

Вижда се, че докато при изчислението е получено, че за изхранването на окупационните войски са били нужни около 12 млн. рубли, то същото перо във ведомостта с реалните разходи съставлява едва около 2,7 млн. рубли. Рублите за заплата са изчислени на около 5,55 млн., а реално са били изплатени 16,75 млн. Изчисленото вещево доволствие е около 0,7 млн. рубли, почти същите са и реалните разходи – 0,73 млн. рубли. Самостоятелни транспортни разходи окупационното управление не е отчитало.

 

 

Конвенцията между Княжество България и Русия за дълга

 

 

Симеон Радев обяснява, че използвайки престоя си в Русия през 1883 г., Соболев успял да прокара конвенция за изплащането на окупационния дълг на Русия.

 

 

„Заминавайки от Русия [по повод коронацията на Александър III на 15 май 1883 г.], - пише мемоаристът - князът направи още една голяма грешка: вместо да заповяда на Соболева да се върне в София, той му разреши да остане за известно време в Петербург под предлог да уреди някои висящи въпроси между България и Русия… Соболев реши сега да свърши тоя въпрос, както той го разбираше. Управляющият Министерството на външните работи Кирияк Цанков, нарочно повикан в Петербург, подписа конвенцията.”

 

 

Според чл. I на конвенцията княжеското българско правителство припознава да дължи на руското императорско правителство за разходите по окупацията на императорските руски войски, съгласно с определенията на Берлинския договор, сумата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки.

 

<br style="box-sizing: border-box;">Чл. II определя изплащането да става, както следва: на 1 септември 1883 г. четиристотин хиляди рубли; в разстояние на дванадесет години от 1884 до 1895, всяка една година по осемстотин хиляди рубли, които ще се плащат в два срока - на 1 януари и на 1 юли всяка година по четиристотин хиляди рубли; на 1 януари 1896 г. четиристотин хиляди рубли и на 1 юли същата година остатъкът от двеста осемнадесет хиляди двеста петдесет рубли и четиридесет и три копейки.

 

 

Процедурата съответства на предложението на ген. Соболев окупационният дълг да бъде изплатен на равни вноски за 12 ½ години. Любопитен е записът в чл. III на конвенцията: „Упоменатите изплащания във II чл. ще се правят от княжеското правителство на Народната банка в София, в името и на заповедта на императорското правителство в левове (или франки) според курсът на деня от датата на изплащанията.” Т. е. към БНБ е бил създаден „руски фонд”, какъвто бил предвиден в плана на Соболев. Няма налични сведения какво е станало с вложените там пари.

 

 

В чл. IV на конвенцията било записано, че императорското правителство се отказва от изплащането на каквато и да е лихва върху дълга, както за миналото време от началото на окупацията до датата на подписването на конвенцията, така също и след това до пълното издължаване на дълга.<br style="box-sizing: border-box;">

 

Управителят на Министерството на външните работи Кирияк Цанков, повикан от министър-председателя Леонид Соболев, подписал в Петербург руско-българската конвенция на 16 юли 1883 г. От руска страна подпис положил министърът на външните работи и държавен секретар на Русия Николай Гирс.

 

 

От статията на Цв. Кьосева разбираме, че в отсъствието на княз Александър І на 26 септември 1883 г. генерал Соболев внесъл за разглеждане в българския парламент „Доклад на комисията по конвенцията на императорското руско правителство с България“. В доклада било посочено, че дори и да не бил предвиден в Берлинския договор, дългът е трябвало да се изплати, защото разноските са станали за запазване на безопасността и реда в страната след Освобождението. Комисията намирала представените разноски по окупацията справедливи, а условията за изплащане твърде изгодни и удобни: конвенцията не задължавала България да плаща лихвите на дължимите суми, същевременно ѝ се давало срок от 12 години за изплащане на дълга.

 

 

Единственият депутат, който направил изказване по конвенцията, заявил, че по нея няма какво да се разисква, защото нямало българин, който да не приема задълженията на страната към освободителката Русия. Самият дълг бил незначителен спрямо всичко онова, което Русия е пожертвала. От страна на комисията пък, било отправено пожелание да се намерят възможности дългът да бъде изплатен в по-кратък срок. Конвенцията била гласувана с пълно единодушие – само 6 души били против.

 

 

В началото стана дума, че заглавието на конвенцията не отговаря напълно на съответната клауза в Берлинския договор. В него се отбелязва, че конвенцията се отнася до „изплащането от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски”. Но както бе обяснено, Княжеството на практика не е било окупирано, тъй като то започва да съществува де юре едва след встъпването на българския княз на престола. Много по-точно същността на конвенцията е отразена в нейния чл. I, където се казва, че легитимното вече българско правителство „припознава” разходите по окупацията, като подлежащи на изплащане от Княжество България, тъй като те не са били своевременно разплатени.

 

 

Измеренията на дълга в злато

 

 

Смайващата цифра от 32 тона злато, на колкото уж се равнявал окупационният дълг, е резултат на грешка. Не е вярно соченото преизчисление на дълга от рубли в лева, т. е. не е вярно, че 10 618 250 рубли 40 копейки са се равнявали на 89 640 000 златни лева.

 

 

От бележките на ген. Л. Соболев се вижда, че общо разноските на окупационните сили са съставлявала около 50 000 000 френски франка. Княжество България и Източна Румелия, всяка е трябвало да изплати половината от тази сума, т. е. около 25 000 000 франка. Когато през 1880 г. се приема българската валута лев, един златен лев е установен равен на един златен франк. Следователно дългът на Княжество България не е бил 89 млн., а около 25 млн. лева.

 

 

Той може да се изчисли по-точно на база на циркулярното писмо на Временното управление от 14 декември 1878 г., разпратено на българските губернатори. В него са дадени стойностите (курса) спрямо франка и сантима на валутите, допустими за използване в България, докато страната се сдобие със собствена валута. Оставени са в обръщение само монети от благороден метал (златни и сребърни). От книжните пари в циркулация е приета единствено книжната рубла. В циркуляра нейният курс „до второ нареждане” е фиксиран на 2, 64 франка за 1 рубла.

 

 

Българският дълг, изчислен по този курс, е излизал 26 545 626 лева. Но тъй като курсът се е изменял през годините, вероятно и сумата на дълга в лева е била променлива. Това се вижда от данните, показани по-долу.

 

http://www.chitatel.net/forum/uploads/monthly_2015_10/562dfe0886bee_8.___1893_..thumb.jpg.b3305273a55138ced646b65ecf615b51.jpg

 

 

[valboss]

В държавния бюджет на Княжество България за 1893 г., публикуван в „Български алманах” за същата година, в раздела „Държавни дългове” е записано: „Окупационния дълг на руското правителство, според конвенцията от 16 юни 1883 г. 10 618 250,43 кн. рубли” е 26 120 896,06 лева.” До 1 юли 1891 г. са били вече изплатени 13 776 000 лева, оставали да се плащат 12 344 896,06 лева. Годишно, както е заложено в конвенцията, е трябвало да се изплащат по 800 000 рубли, които според документите на БНБ са съставлявали 2 120 000 лева.

 

 

Голяма ли е тази сума, може да се прецени, като се сравни с размера на годишните приходи на България тогава, които са съставлявали 80,5 млн. лева. Общо годишните разходи по изплащането на държавните дългове пък са били около 14 млн. лева. Вноската по окупационния дълг е съставлявала 15% от тях. В бюджета са посочени като разходи от Министерството на войната сумата 23 247 231 лева. Тя е по-малка от разноските, които са направили окупационните войски, но все пак трябва да се има предвид, че те са защитавали границите на Санстефанска България. Войската на Княжеството е била по-малка

 

http://www.chitatel.net/forum/uploads/monthly_2015_10/562dfe115fd1f_9.___100_._1894_..thumb.jpg.3093655b6b117c4c203710b5374e2fa9.jpg

 

Може да се направи опит да се оцени дълга, чрез съдържанието на злато в българските златни монети. През 1894 г. са отсечени такива с проба Au 900/1000. Съдържанието на злато в монетата от 100 лева е 29,03 грама (0,93 унции). Златото, съдържащо се в златните монети, равняващи се по стойност на дълга от 26 120 900 лв. е 7,6 тона.

 

 

 

На практика България е платила за дълга на Княжеството около 11 млн. лева, тъй като 15 млн. лева са били внесени в БНБ от Временното управление.

 

http://www.chitatel.net/forum/uploads/monthly_2015_10/562dfe195ff0f_10._____.thumb.jpg.5829599b883ca27ca5283362a532c66a.jpg

 

Окупационният дълг на Княжество България към Русия е изплащан нередовно и окончателното му уреждане отнема почти половин век. В горната таблица е показано как е станало това. Има разлика в сумата, която е трябвало да бъде погасена, посочена в таблицата и справката за бюджета. Според справката сумата е 26 120 896,06 лева, а в таблицата е записана стойност 26 446 635 лева. Вероятно, както бе казано, това се дължи на колебанията в курса на лева спрямо рублата. В конвенцията е записано, че плащанията ще бъдат в левове според курса на деня в датата на изплащането.

 

 

Предвиденият срок за окончателното изплащане на дълга на бившето Княжество България през 1896 г. не е спазен. Затова на 20 юли с. г. се постигнало споразумение между руското и българското правителство за разсрочване на изплащането на остатъка от дълга, съставляващ 5 018 250 рубли и 43,5 копейки, за още 6 години. На 13 юли трябвало да се платят 213 250 рубли и 43,5 копейки, а останалата сума се предвиждало да се изплаща пак по старата схема – по 800 000 рубли на година, платими на два пъти на 13 януари и 13 юли по 400 000 рубли. Издължаването обаче, било отново неравномерно и се проточило до 1912 г.

 

 

През 1896 г. руското правителство повдигнало въпроса за изплащането на окупационния дълг на Източна Румелия. Той бил официално признат от Областното събрание в първата му редовна сесия през 1879 година, в заседанието му на 21-ви декември. Получило се е обаче недоразумение – източнорумелийските депутати са гласували като дълг реалните разходи на окупационните войски, които са се определяли по това време.

 

 

Това се разбира от обясненията, които дал директора на вътрешните дела на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. Когато в Областното събрание му задали въпрос за дълга на областта, предвиден в Берлинския договор, той отговорил, че вече се бил обърнал към международната Европейска комисия, която изработвала устава на Източна Румелия. Комисията излязла със становището, че Областното събрание трябва да реши въпроса, като види колко е дължимата сума и как тя ще се изплаща. От генералния консул на Русия в Пловдив княз Алексей Церетелев научил, че руският император отстъпвал лихвата по дълга и бил склонен той да се изплаща на такива части, каквито позволяват силите на областта. Руското правителство нямало и да държи за стриктното спазване на приетите срокове за изплащане. Но окончателната сума на дълга не била още определена. Ориентировъчно щяла да съставлява 23 милиона франка. Бурно „ура” последвало това изявление на Кръстевич.

 

 

Както се подразбира, ставало е дума за разноските на окупационните войски, които са били определяни по това време от Съвета на управлението на руския императорски комисар и в края на януари са добили вида от приведената по-горе ведомост. Княз Церетелев, изпращайки на Кръстевич своята нота за дълга на 18/30 октомври 1879 г., в която посочва ориентировъчната сума, не е знаел, че три месеца по-късно княз Дондуков-Корсаков ще ходатайства пред руското правителство да бъде опростен окупационния дълг, както на Княжество България, така и на Източна Румелия.

 

 

През месец юли 1896 год. били разменени ноти, с които българското правителство признало, че дължи на руското правителство сумата от 10 618 250 рубли 43 ½ копейки, за разходите, направени по издържането на окупационните войски в Източна Румелия.

 

 

На 30 януари 1898 г. императорският руски дипломатически агент в София Юрий Бахметиев отправил нота до министър председателя и министър на външните работи Константин Стоилов, с която го уведомил, че бил натоварен от руското правителство да влезе с него в преговори за установяване на начина на уреждането на частта от окупационния дълг, падаща се на Източна Румелия. Тази част съставлявала половената от цялата сума 21 236 500 рубли 87 копейки, която била призната от чл. 22 на Берлинския договор и потвърдена с конвенцията от 16 юни 1883 г. като дължима на Русия за окупирането на България и на Източна Румелия.

 

 

Бахметиев предложил текст на конкретна спогодба, която била аналогична на конвенцията от 1883 г., но се уточнява, че дължимата сума от 10 618 250 рубли 43,5 копейки е „за разноски, последвали по окупацията на Източна Румелия от руските войски”. Погасяването на дълга се предлагало да се осъществява по същия начин, както и този на Княжество България, като вноските трябвало да започнат да се изплащат на 1 януари 1903 г., веднага след окончателното уреждане на първия дълг.

 

 

Министерският съвет на 29 октомври 1898 г. приел това предложение, тъй като дългът на бившата Източна Румелия към Русия бил признат от Областното събрание. През 1902 г. обаче, финансовите условия наложили на българското правителство да поиска от Русия отсрочка, като първото плащане вместо на 1 януари 1903 г. да започне от 1 януари 1908 г. За целта се предлагало да се подпише специална конвенция, която да бъде одобрена от Народното събрание, за да може нужната сума редовно да се вписва в бюджета и одобрява от депутатите.

 

 

На 8 февруари 1903 г. Бехметиев отговорил, че руското правителство било съгласно да се сключи конвенция и се отсрочи началото на изплащането, но то да започне от 1906 г., а не от 1908 г. Поставено било обаче условието, цялата сума на окупационния дълг да бъде незабавно изплатена, ако българското правителство направи някакви финансови операции, преди окончателното изплащане на дълга. Под „финансови операции” се разбирало вземане на държавен заем. За да избегне хитруването на българите, като изтеглят заем, да забравят да си платят дълга, Русия поискала в такъв случай оставащата част от дълга да бъде изплатена веднага изцяло. В писмото се отбелязва, че от първия дълг все още не е била изплатена една вноска от 4 000 000 рубли. (В книгата за българския външен дълг е показано, че през 1912 г. е изплатена сума на стойност 623 974 лева. Може би това е остатъка от дълга на Княжество България?)

 

 

Отговорът от 2 април 1903 г. на министър председателя и министър на външните работи Стоян Данев до Бахметиев е показателен за мисленето на тогавашните политици на държавата, претендираща да бъде обявена за независима. В началото Данев се опитва да предизвика състрадание, като заявява, че се надявал на имперското правителство да не поставя тежки условия, тъй като се касаело „до една сума, сравнително от малко значение за Русия, която, обаче, ще тежи с всичката си тежест върху бъдещите финансови операции на малката България”. Министърът от родината на бай Ганьо не пропуснал да потърси изгода от поставеното условие и написал: „Ако благодарение поддръжката на императорското правителство, княжеското правителство успее евентуално да сключи един износен заем, княжеското министерство с готовност ще внесе остатъка от окупационния дълг в деня на осъществяване на заема.” Тези думи показват, че българското правителство явно не е имало голяма репутация, та е предложило руското да му стане гарант за изгоден заем. Данев се пазари и за времето, когато да започне изплащането на дълга: ако не може да е 1 януари 1908 г., поне да е 1 януари 1907 г. Писмото завършва сервилно с думите: „Убеден съм, че благодарение на Вашето любезно посредничество, императорското правителство ще благоволи да се съгласи да даде още един път това ново доказателство за своята постоянна грижа за правилното и нормално развитие на България.”

 

 

От Русия се съгласили да не настояват за пълното изплащане на дълга, в случай, че България сключи заем, но твърдо държали първата вноска да стане на 1 януари 1906 г. Този отговор е изпратен на 3 юли 1903 г. В заседанието си от 25 октомври 1903 г. Министерският съвет упълномощил министъра на външните работи и изповеданията да сключи с руското правителство конвенция при предложените от него условия, но препоръчало да се настоява, първото плащане да бъде на 1 януари 1908 г. и изплащането на цялата сума да стане на по-малки вноски в продължение на 30 години. За целта е бил изготвен проект на конвенцията, който на 11 ноември бил внесен за разглеждане в Министерския съвет. По неизвестни причини на него не му е даден ход.

 

 

Въпросът за окупационния дълг на бившата Източна Румелия бил поставен отново на дневен ред през пролетта на 1909 г., когато Русия и България водят преговори за сключване на така наречения „Заем за независимостта”, на стойност 82 милиона лева. От руска страна било предложено да бъде уреден и въпроса с окупационния дълг та Източна Румелия. Било постигнато споразумение в началото на 1910 г. да бъде подписано споразумение за ежегодни плащания по 800 000 рубли на 1 януари и 1 юли всяка година.

 

 

Българското правителство не изпълнило обещанието и след като руският представител в България отправил на 11 април 1910 г. покана за „по-скорошно сключване на конвенцията по изплащането на окупационния дълг на бившата Източна Румелия”, с писмо от 2 юни 1910 г. отново поискало срокът за изплащане на дълга да се определи на 30 години, като начиная от 1911 г. на шест месеца се изплаща 1/60 част от цялата сума.

 

 

След дълги устни преговори между руския посланик в България Анатолий Неклюдов и министър-председателя Иван Гешов се стигнало до съгласие изплащането на сумата от 10 618 250 книжни рубли 43 ½ копейки да стане както следва: на 1 февруари и на 1 август всяка година, от началото на 1912 г., да се изплащат по 250 000 книжни рубли, до окончателното погасяване на дълга, като императорското руско правителство се отказва да иска плащането на каквито и да било лихви върху дължимата сума, за времето от окупацията до деня на пълното ѝ изплащане.

 

 

Изготвена била конвенция, подобна на тази от 1883 г. На 24 февруари 1912 г. парламентът гласувал конвенцията, а на 20 юли 1912 г. царят я утвърдил с указ № 17. Поради войните 1912-1918 г. България не плаща на Русия по този дълг, а след Първата световна война той е опростен със споразумение между кабинета на Александър Стамболийски и правителството на Руската социалистическа федеративна съветска република.

 

 

 

Българите не са платили половината от парите, които са дължали на освободителката си, въпреки че са гласували за това, а по-късно българското правителство е потвърдило правомерността на акта за изплащането на окупационния дълг на Източна Румелия. В последното писмо от дипломатическата преписка посланикът Анатолий Неклюдов посочил: „България сама е признала, че дължимата вследствие събитията от 1877-79 год. сума има характер на дълг на чест”. Вместо да се осъжда некоректността на политиците, с което е бил уронен престижа на независимото Царство България, днес историческите факти се подменят с политически инсинуации.