1-ви май

[valboss]

БЕЗКРАЙНИЯТ ПАРАД

....Започваха да ни подготвят за Първи май месеци отнапред. Колко странно и небългарско звучеше „в чест на Първи май". Всичко трябваше да става в чест на Първи май. Градът потъваше в лозунги, обещания, призиви. По предприятията се водеше и все още продължава да се води първомайско съревнование, хората трябваше да стават и лягат с Първи май. Радиото предаваше трудови „рапорти" за изпълнения и преизпълнения в чест на Първи май. Всеки гражданин, който си изкарваше хляба някъде, биваше хващан в някаква първомайска дейност. Няколко дни преди манифестацията ние бяхме предупреждавани, често пъти срещу подпис, да се явим празнично облечени, с цветя и съответните лозунги на събирателния пункт, да кажем, в 7 часа сутринта, защото трамваите щяха да спрат в осем. По-късно наредбите станаха по-снизходителни. Но в началото цели мрежи от настървени отговорници и престараващи се активисти ни изтезаваха с купища изисквания. Така или иначе на самия ден ние се озовавахме на посоченото място и само смъртта можеше да бъде причина за отсъствие. Запомнил съм това дълго висене на реки от народ, който чакаше понякога по шест часа, за да му дойде редът да мине покрай трибуната. Беше уморително, а когато валеше дъжд, беше и отвратително. Отлъчването от строя се смяташе за голяма простъпка и трябваше да се дават най-изчерпателни обяснения. Дума да няма, че главната сила, която бе подбрала толкова хора из улиците на София, беше принудата. Много се съмнявам дали без принудата, без висящата постоянно заплаха срещу свободата и хляба организаторите биха могли да съберат дори една десета от хората. И в политехниката, и в предприятието тия заплахи често бяха изразявани най-неприкрито: „Който не дойде, да му мисли!" „От всичко можеш да отсъствуваш, но от манифестацията — не можеш!"Имаше нещо много потискащо и унизително в това висене с часове по улиците.

 

От време на време отговорниците, които носеха ленти на ръцете си, се разтичваха, подбираха ни като стадо и ние се придвижвахме стотина крачки по-нататък към площада. Всеки софийски район си имаше свой собствен маршрут, но на площада обикновено преминаваха колоните на три района едновременно, иначе манифестацията би траяла два дни.

 

Някъде около обед или рано следобед най-после идваше и нашият ред. Ние внезапно се понасяхме с бърза крачка покрай Народната банка, всред шпалир от милиционери, за да се озовем на самия площад и слеем с движещите се човешки маси. Най-нещастните от нас носеха било грамадни портрети на великите вождове на пролетариата, било огромни лозунги и знамена. Престараващите се предприятия минаваха с цели макети, поставени върху платформи на камиони, където нагледно демонстрираха политически или трудови моменти. Така например върху една платформа облечени в бяло жени показваха как в шоколадената фабрика „Малчика" се произвежда шоколад, а в следващата платформа прекарваха Тито затворен в клетка, после преминаваше някакъв макет на локомотив, зад който идваха, поставени върху високи пръти, няколко плашила, чиито лица се сменяха с годините, според случая — Никола Петков бе заменен с Трайчо Костов, който пък бе заменен с Тито или генерал Франко, или Аденауер, или Айзенхауер. След това върху друга платформа жени беряха рози, или предяха, или тъчеха, партизани с шмайзери атакуваха невидим враг, после преминаваше змеят или крокодилът на международната реакция, от чиито уста излизаше пушек, и т.н.

 

Мисля, че най-непоносимото — във всяка манифестация беше ужасният потоп, който се лееше от хилядите високоговорители. Изведнъж влезе в действие някаква антимузика, наречена партийна песен или масова песен, където мощни хорове ревяха безсмислени думи в безсмислени звуци. Но върхът принадлежеше на актьорите, застанали зад микрофоните на Радио София, които с непоносимо приповдигнат, фалшив патос ревяха някакви поеми, писани от поетическия еквивалент на Рачко Пръдлето. И до ден днешен помня тези нечовешки гласове да реват патетично:

 

Родино моя, червена родино,

 

твоят народ днес ликува…!

 

Или:

 

Ликувай, народе, Димитров те води!

 

Или Панталей-Матеевия стих:

 

Вдигни се, родна шир!

 

Когато този поетически материал, изглежда, се свърши, защото стахановците-поети не бяха успели да насмогнат, тогава влизаха в действие някакви словоизлияния, в които най-честата, любимата дума беше: „ликувай". Всичко ликуваше. Народът ликуваше, партията ликуваше, дърветата ликуваха, птичките ликуваха, поетите ликуваха, Съветският съюз ликуваше, горите и реките ликуваха, армията ликуваше и „Работническо дело" ликуваше на първата си страница.

 

И най-после идваше тържественият момент, когато ние, масата от човешки тела, преминавахме покрай високата трибуна на вожда, който също ликуваше…

 

* * *

И ето го сюблимния момент на всички манифестации. Нашата колона завива пред ъгъла на Народната банка и от самия завой редиците се разстройват, левият фланг силно изостава, в резултат на което грамадният лозунг, който Пешо и Наско носят, се накланя застрашително назад и удря жените по главите, като разваля прическата на високата Вера.

 

„Диванета!" — крещи Вера, която е загубила четири часа, за да си направи фризурата.

 

„Давай! Давай! Не изоставай!" — блъска ни с все сила нашият вечен отговорник Мончо и се втурва да изправя килнатия лозунг, на който пише „Да живеем и работим по Димитровски". Ние принадлежим към Четвърти благоевски район, а успоредно на нашата колона върви Първи ленински район, т.е. работнички от някакво печатарско предприятие, чийто лозунг, смешно или не, е „Да живеем и работим по Ленински!". Часът е един, слънцето напича и блузите на печатарките блестят като сняг. Те изглеждат доста приятни и хубави момичета и нашата мъжка колона извръща глави към тях, наляво, вместо да ги обърне към трибуната, която е надясно. Това кара Киро да побеснее. С червено от гняв и потно от горещината лице той, който гордо крачи пред колоната, се обръща към нас и като продължава да върви заднишком, крещи:

 

„Не зяпайте момите! Обърни главата надесно! Чуваш ли какво ти казвам!"

 

И цяла България ликува пред твоя взор,

 

свободна от ярем и позор…!

 

— кънти по близкия високоговорител гласът на моя приятел Данчо Матев.

 

„Надесно! Обърни се надесно, ти казвам! — от устата на Киро хвърчат слюнки. — Мончо — вика той на отговорника, — подхвани ги тия отзад!"

 

Мончо отново се втурва назад, за да отдели нашето предприятие от следващото, което е някаква кожарска фабрика. Техният авангард и нашият ариергард, в който се намирам аз, са се слели.

 

„Назад! — вика Мончо. — Не ни замърсявайте предприятието, кожодери!" — вика той с ненавист, вместо да каже „кожари".

 

„Остави хората, нали е все едно!" — казвам на Мончо, докато всички се устремяваме напред.

 

„Не може! — реве Мончо, за да надвика високоговорителите. — Не може те да минават под нашите проценти!"

 

Мончо иска да каже, че ние сме си изпълнили плана, а те не са, и те не бива да получат поздравленията, които се полагат нам. И докато той води война да раздели нас от кожарите, всред нашата колона става нещо. Точно в средата изведнъж се образува дупка и целият строй отива на кино.

 

Както слънцето свети,

 

както върховете блестят,

 

така и ти, партийо…!

 

Този път гласът е на Мирослав Миндов.

 

„Абе вие на манифестация ли се намирате или на пазар!" — чувам гласа на Киро, който се е намерил в средата на бъркотията.

 

„Киро бе, патъкът бе, Киро! Нов беше!" — говори му бай Дикран и разблъсква всички назад. Ние вървим напред към трибуните, а бай Дикран върви назад и си проправя коридор. Киро търчи след него и пищи:

 

„Остави го, ти казвам, бе! Бос ще минеш! За резил станахме, бе!"

 

Оказва се, че горкият бай Дикран си е загубил едната обувка. Той взел назаем по-нови обувки от брат си и сега беше загубил братовата си обувка.

 

„Ако беше моя, нямаше да я търся! Ами е на брат ми бе, Киро!" — контраатакува той и успява да се отдалечи. Защото ние вече се изравняваме с трибуната и Киро не може повече да рискува. И докато бай Дикран изчезва назад в човешките вълни по дирите на потъналата братова обувка, Киро пак извисява глас:

 

„Агитката!"

 

Това са дузина момичета и момчета отпред, които цял месец са репетирали разни лозунги.

 

„Вечна слава, трудови народе!" — се лее от високоговорителя женски глас, който не мога да идентифицирам.

 

„Вечна слава!" — крещи Киро.

 

„Вечна слава! Веч-на сла-ва! Веч-на сла-ва! Веч-на (сла-ва! Ура-а-а-а!" — викат пискливо тия от агитката и вдигнат ръце, в които има отдавна удушени цветя. Размахват ги.

 

Сега сме точно срещу трибуната, където в монументални пози са застанали дузина дебели хора. Някои от тях, вероятно уморени от дългата манифестация, са се подпрели на парапета, други са скръстили ръце, а един дори се чеше по главата.

 

„С Бе-Ка-Пе на-пред! С Бе-Ка-Пе на-пред!" — скандира нашата агитка.

 

А отзад чувам силния грохот на кожарите, които реват невероятен лозунг:

 

„По-ве-че ко-жи за пар-ти-я-та!"

 

Хубавите печатарки също имат агитка, но тя не е гласовита и буквално нищо не се разбира в цялата тази гласова канонада. Отчаяни, те поемат следващия лозунг на Киро:

 

„При-вет, лю-би-ми ръ-ко-во-ди-те-ли!"

 

Цялото ни преминаване пред трибуните трае не повече от половин минута, но сигурно това е минутата на най-голямото изпитание за моите уши. Това е някакво всемирно състезание по надвикване — групово и индивидуално, плюс военната музика отсреща, която безспирно свири „Да живей, живей труда!", плюс залповете, които изстрелват високоговорителите, където патетиката продължава да се лее с ново производство:

 

Една страна, един народ,

 

тебе славят, партийо чудесна…!

 

Мисля си дали бай Дикран си е намерил обувката и се опитвам да отгатна дали е лявата или дясната. Представям си сцената, която ще разиграе брат му, голяма пинтия… И сега внезапно ми идва на ум, че цялата тая история с обувките е умишлена, че нашият дърводелец сигурно се е хванал на бас, че ще си загуби обувката пред трибуната, и се засмивам:

 

„Ха така! — вика Киро, който неусетно се е озовал до мене. — Усмихнете се като другаря Марков! Какво се влачите като на погребение! Засмейте се! И надесно!"

 

Поглеждам надясно. Между мене и трибуната се изпречва бухналата фризура на Вера. Когато тя отминава, виждам апапите от вътрешните войски, образували плътен кордон между ония на трибуната и ликуващия народ. Вглеждам се в лицата на войничетата. Те са замръзнали в някакви гюромихайловски пози, като че всеки се е съсредоточил в някаква точка пред себе си, оглушал е и е онемял. Минава ми през ума, че вероятно така им е било наредено, да стоят в позата на неодушевени предмети.

 

„Да живее народната армия!" — викат печатарките, но войничетата от вътрешните войски не трепват.

 

Вместо тях отгоре, откъм трибуната, една ръка уморено се раздвижва.

 

„Ура-а-а!" — викат кожарите, които не са си изпълнили плана, и печатарките, които са го преизпълнили.

 

И така отминаваме. Ние завиваме надясно край военното министерство, а печатарките триумфално отминават с белите си блузки по булевард „Руски" към хотел „България". Някои от нашите младежи гледат с въздишка след тях и явно биха сменили колоната, ако не е застрашителният глас на Киро:

 

„Не се отклонявай! Манифестацията не е свършила!"

 

„Киро — обръща се към него Наско, — кажи на някой друг да вземе лозунга, че ръцете ни отмаляха!"

 

„Ами някой друг да вземе Георги Димитров!" — пискат тия изпод големия портрет на вожда и учителя.

 

„Ами какво да кажем ние!" — обаждат се двама от общите работници, които мъкнат гигантски портрет на Ленин.

 

„Още малко, другари!" — казва насърчително Киро, защото знае, че никой няма да се нагърби да мъкне тези тежести.

 

Пред Народния театър за миг спираме, защото улиците пред нас са задръстени. Киро не крие възторга си.

 

„Видехте ли! — казва той. — Другарят… махна специално за нас! Като прочетоха на плаката сто и десет процента! Специално на нас!"

 

„Може да са махнали и на печатарките! — казва някой. — С тия бели блузи и така младички…!"

 

„Какво искаш да кажеш? — срязва го Киро. — Другарите не са пезевенци! На тебе като акълът ти е в белите блузки, хората гледат на тия работи отвисоко!"

 

„Да!" — съгласява се с него Мончо, за който работниците говореха, че имал документ за тъпост.

 

„То трябва да е много тежко да стоиш няколко часа на трибуната — намесва се в разговора Георги. — Аз не бих могъл да издържа! Злато да ми дават!"

 

„Ами сигурно трябва от време на време да си почиват… Сигурно трябва да има столове отзад… па може и кафенце…!"

 

„Нема! — категорично казва Киро, който е чул разговора. — Нема ни кафенца, ни столове! Това са нашите ръководители! Те стоят и ще стоят там докрай! Тия работи не стават с кафенца и столове!"

 

Той възмутено отминава. Едва сега отнякъде се появява олющената фигура на бай Дикран, който обаче не може да си пробие път към нас. Всички гледат към него и викат: „Обувката! Намери ли я?"

 

Бай Дикран внезапно се навежда и после вдига ръце във въздуха и ни показва и двете си обувки.

 

„Ура-а-а!" — викат тия от агитката, но този път весело и искрено.

 

Колоната се изтегля по посока на пощата, където Мончо и Киро ни казват, че можем да си вървим. Ние се разпиляваме всред човешкото стълпотворение. Но манифестацията продължава и високоговорителите продължават да ни преследват настойчиво от всяко второ дърво. Мирослав, Данчо, Спас и дузина други продължават неизтощимо своя свръхпатос от същите клишета, които бяхме слушали предишните години и щяхме да слушаме през следващите-години. Манифестацията, както винаги, щеше да завърши с физкултурен парад и след него щяха да се понесат неизбежните танцови ансамбли, изпълняващи народни хора.

 

После високоговорителите щяха да замлъкнат, за да настъпи най-желаната тишина на света.....

 

......Това е на Първи май. Само след 4 месеца, на 9-и септември, щеше да стане същата манифестация, по същия начин, със същите хора, същата музика, същите жестове, същите лозунги, все същото. Подготовката за чествуването на Девети септември щеше да започне след седмица или две, без дори да има отдих. Навсякъде първомайските съревнования, подеми, инициативи, почини, акции, мероприятия щяха да се заменят с деветосептемврийски и така щеше да върви. Чествуване след чествуване, парад след парад. 25-годишнина, 30-годишнина от Девети септември, 50-годишнина, 60-годишнина на съветската държава, Ленин, Маркс, Георги Димитров, всички кръгли годишнини, 13 века българска държава, век от освобождението… — всичко това бяха поводи за заливане на българската атмосфера с какофонията на един и същ вид патос, чиято единствена главна задача, изглежда, е да не позволи на хората да помислят за себе си, да не могат да се намерят в спокоен и тих свят, където човек може да се почувствува човек и да се съсредоточи върху своята действителна съдба.

 

Болезнените теми на живота, неприятните въпроси за справедливост, свобода, независимост, достойнство, делничните болки и протести, хилядите „малки правди" плюс спокойствието и хармонията вътре във всеки човек — биват удавени и отвлечени от мътните вълни на безкрайните паради.

 

Георги Марков, Задочни репортажи за България.

Редактирано 1 Май 2014 от valboss

[Shamy]

Дет се вика туй сме го живяли- хеле ние на 50 и нагоре години.Приведеният от Вас дълъг цитат на убития от своите писател Георги Марков,ме накара да попрегледам цялата му книга.Наистина е бил добър разказвач-запомнящи са лозунгът "Повече кожи за партията" и бай Дикран,вървящ не напред ,а назад и търсещ загубената си обувка в тълпата...Вярно казва и че преди 9.09.1944г народът не е виждал такава ненужна помпозност,дори и на Гергьовденския парад на войската.А на 1 май ,но 1776г е основан орденът на Илюминатите-няма нищо случайно.Приятни ПОЧИВНИ дни и празници на имениците!