Честит Трети Март!

[k1k1_]

ДНЕС СЕ ЧЕСТВАТ 133 ГОДИНИ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

 

http://storage4.album.bg/d29/2341811h_997ee_26950791.jpg

 

На тази дата през 1878 година е подписан САН СТЕФАНСКИЯ мирен договор, с който България е вече свободна държава.

 

http://storage4.album.bg/924/2276415w_05e97_26950790.jpg

 

http://storage4.album.bg/af0/2659834h_f9d01_26950792.jpg

 

В края на Февруари 1878 руските войски напредват победоносно към Цариград. Заветната мечта е почти изпълнена, но се намесват "великите сили", по точно Английската империя и нейния министър председател евреинът Бенджамин Дизраели. Той изпраща английската флота на Дарданелите и заплашва с война Русия, Франция напълно подкрепя английските действия. На трети март договорът е подписан българската държава се простира от Дунава на север до Бяло море на юг, от Черно море на изток до Охридското езеро на запад. България е обединена!Радостта трае броенни месеци по искане на същите тези "велики сили" е свикан берлинския конгрес пак по искане Англия. България е разделена на 5 части: Княжество България, Източна Румелия, Македония, Тракия и Северна Добруджа. През следващите години следват няколко войни за национално обединение, за да се постигне този идеал всички българи да бъдат обединени за жалост всичките ни опити завършват с неуспех, но раждат герои и победи, с които днес се гордеем. Всеки е чувал за Сливница, обсадата на Одрин, Чаталджа, Булаир, Дойран.

 

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

http://storage4.album.bg/91a/img_03032011_002147_38975_26950794.png

 

 

http://www.youtube.com/watch?v=B85rgj8Yau4

 

ПС: Източник: ерепублик.ком

Редактирано 2 март 2011 от k1k1_

[Hristo]

За съжаление, БЪЛГАРИЯ все още не е свободна.......

Редактирано 2 март 2011 от HristoGB

[somalietsa]

Честит празник на всички БЪЛГАРИ!

[svetlin_dbg]

ДНЕС СЕ ЧЕСТВАТ 133 ГОДИНИ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

......

На тази дата през 1878 година е подписан САН СТЕФАНСКИЯ мирен договор, с който България е вече свободна държава.

Ето едно мнение на един историк по въпроса:

За желаещите да научат малко повече за същността на 3 март като национален празник, предлагам извадки от статия на историка Пламен Цветков по темата:

 

“Предварителният и временен мирен договор, който граф Игнатиев подписва от името на Русия на 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано, е в същината си анексионистичен. Наистина чл.7 предвижда, че “българският княз ще бъде свободно избран от населението и утвърден от Високата Порта със съгласието на силите” и че “никой член на царствуващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран за български княз.” Според същия член обаче България преминава под руска окупационна администрация, която на практика е без международен контрол: “Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото прилагане ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление, ако европейските правителства признаят за нужно и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между тях, Русия и Високата Порта, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.”

 

В договора няма никакъв текст, който да определя някакви срокове за изтеглянето на руските войски от България.

И действително руснаците се държат в България именно като в окупирана страна.

 

Руският самодържец Александър II и неговият първи министър Горчаков си дават обаче сметка, че на този етап Европа няма да позволи на Русия да завладее сравнително обширна територия в близост до Цариград и Протоците. Поради това те допускат, че за известно време ще трябва да се примирят със съществуването на някакво автономно българско княжество и решават, че при тази ситуация България трябва да бъде орязана колкото се може повече

 

За разлика от Санстефанския договор обаче чл.22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от “приблизително две години” на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период.

 

Нещо повече – Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация и предвижда подробен и прецизен механизъм за решаване на евентуалните разногласия между Русия и водещите европейски държави.

 

Като се има предвид всичко това, би трябвало да е очевидно, че:

1.Санстефанският договор бележи края на османското върховенство, но не и началото на съвременната българска държава. Първата крачка към независимостта е направена през 1870 г. с учредяването на Българската екзархия, когато българите получават право на вътрешна автономия, а с пълен суверенитет България се сдобива през 1908 г.

2.Санстефанският договор не може да се смята за начало на съвременна България поради простия факт, че това е договор за безсрочната окупация на страната от Русия и опит османското върховенство да бъде заменено с руско владичество.

3.Санстефанският договор не е юридически завършек на войната от 1877-1878 г., тъй като е временен и предварителен. Бойните действия на една война се прекъсват с примирие – в случая това е примирието, подписано в Одрин на 19 януари 1878 г. Договорът, който фиксира от правна гледна точка резултатите на войната от 1877-1878 г., е Берлинският.

4.Санстефанският договор, който е сключен само между Русия и Турция, не е първият, нито достатъчно международен акт, признаващ етническите граници на България. На Цариградската конференция в края на 1876 и началото на 1877 г. тези граници са очертани в специален протокол, който е подписан от пратениците на цели шест водещи европейски държави – Русия, Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия.

5.Не Санстефанският, а Берлинският договор заменя правото на вътрешна автономия, което българите са имали дотогава, с международно гарантиран, макар и ограничен суверенитет и спасява България от руска власт.

6.Берлинският конгрес не разпокъсва България на пет части, а само потвърждава това разпокъсване, което е уговорено предварително между Русия и Великобритания. Така Русия има пряка вина за националното разединение на българите. “

 

 

За съжаление, БЪЛГАРИЯ все още не е свободна.......

За съжаление си много прав....

И въпреки всичко:Честит празник на всички българи и на тези които не са,но се чувстват такива!

[iskrata]

Честит Празник. Въпреки всичко трябва да се гордеем, че сме БЪЛГАРИ!

Редактирано 3 март 2011 от iskrata78

[Светльо Ангелов]

Честит празник!

Трябва да променим начина си на мислене ТОТАЛНО, защото сме изключително талантлив народ, но това далеч не е достатъчно.:bg:

[iskrata]

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

11 август 1877

 

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторья кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

 

О, Шипка!

 

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: "Търчете! Тамо са раите!"

И ордите тръгват с викове сърдити,

и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

насипи налитат и падат, и мрът; -

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаян, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всичките нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: "Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!"

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва - гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

"България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!"

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,

всяко нещо - удар, всяка душа - плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

"Грабайте телата!" - някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч...

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки...

Йоще миг - ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

 

А откога не сте се сещали за това стихотворение?

Сигурно има хора сред нас, които още го помнят наизуст!

[valboss]

Най-накрая и аз успях да се прибера и да ви поздравя с 3-ти март - денят, в който се чества Българското Освобождение!

Радвам се, че днес дори и лошото време, не попречи на повече от 5 000 българи да посетят Плевенската панорама, един от малкото български паметници, построени на бойните поля.

Вече няколко пъти, на бележити дати, важни за нашето Отечество, се опитвам да популяризирам малко известни факти от нашата история.

Днес, искам да ви припомня за човека, взел съдбоносни решения преди години и то толкова съдбоносни, че вече 133 честваме своята Свобода.

Това е човекът, който Българската Православна Църква изрично споменава във всички празнични литургии като "Цар Освободител" - Александър ІІ.

Това е и един вид поклон пред паметта му - някои от вас може би знаят, че атентата/осми пореден/, в който загубва живота си Александър ІІ е на 1-ви март 1881 година.

АЛЕКСАНДЪР ІІ – човекът и монархът

Александър Николаевич Романов се ражда в сложно за Русия време – славно и преломно едновременно.

 

Великият княз Александър Николаевич се ражда на 17 април 1818 год. в Москва, в дома на митрополита Платон в Чудов манастир в Кремъл.. Неговият баща, Великият княз Николай Павлович, е третият син на император Павел І, , а майка му - дъщеря на пруския крал Фридрих ІІІ, принцеса Шарлота, станала след православното кръщение, необходимо за сватбата й с Николай Павлович, Александра Фьодоровна. Тя е кръщелница и племенница на английската кралица Шарлота, съпруга на крал Георги ІІІ. И по този начин се явява родственица на бъдещата кралица на Великобритания –Виктория.

 

В 1817 година семейството на Николай Павлович се мести временно от Петербург в Москва, за да може със своето присъствие да подкрепи жителите на древната столица , пострадали от нашествието на Наполеон и от страшния пожар в 1812 г.

 

Раждането на първородния син донася на Николай и Александра огромна радост и това чувство се споделя не само от тях, тъй като то има и важно значение за държавата. По това император на Русия е Александър І и негово намерение е да е да обяви за наследник на престола Великият княз Николай Павлович. За това повлиява не само категоричния отказ на втория брат Константин Павлович, но и своята роля за това изиграва и раждането на Александър. През последните двадесет години в царската фамилия се раждат само момичета. По този начин със своето раждане, без да подозира, Александър укрепва положението на Романови на престола.

 

Император Александър І получава радостното известие за раждането на племенника си на път от Варшава в Одеса и го назначава командващ лейб-гвардията на хусарски полк. С течение на времето Александър Николаевич става шеф на 30 руски и задгранични военни части и се числи като офицер в над 20 подразделения.

 

201 оръдейни залпа възвестяват раждането на бъдещия наследник на престола. В първите години от своя живот Александър попада в ласкавите женски ръце на своите възпитателки. От шестгодишна възраст, както е прието, компанията от възпитатели е чисто мъжка – на чело с Карл Мердер, ротен командир, ветеран от войната с Наполеон. Главната задача, поставена пред него от родителите е военно-физическото възпитание на великият княз, включващо езда, запознаване с военните устави, строева подготовка, оръжейни хватки, гимнастически упражнения. Но възпитателят на престолонаследника не се ограничава само с военните занимания. Той желае да пробуди в него състрадание и човеколюбие. Най-изтъкнатите хора на Русия , в това число един от най-големите поети Жуковски, желаят да видят в него образец на нравствено съвършенство. И така в най-ранна възраст върху Александър се стоварват огромните и трудноизпълними очаквания от съвременниците му. По принцип, хората очакват от новите монарси това, което не са намерили в предшествениците им , така че е трудно да се каже какво чувстват престолонаследниците – гордост от своето положение или ужас от невъзможността да изпълнят пожеланията на поданиците си .Добрите намерения за възпитанието на великия княз започват конкретно си изпълнение след възцаряването на Николай І през декември 1825г. Регулярното обучение на наследника започва през 1826 г. когато той навършва осем години. Планът, е разработен от Василий Андреевич Жуковски, който поставя в основата му идеите на швейцарския педагог Песталоцци, считащ, че във възпитанието на човек участват три фактора- личността на възпитателя, самият живот и чувството на човеколюбие и осъзнатия дълг пред хората. Основа в неговото образование стават нравственото начало, етическите принципи и ценности. Привлечени са най-известните учени

 

На 17 април 1834 г. великият княз навършва 16 години и в съответствие с закона и традициите той е обявен за пълнолетен. Интересно е това, че в този ден финският геолог Норденшилд открива на Урал неизвестен по-рано камък и го нарича в чест на наследника - александрит. При изобилието на предзнаменования и предсказания, съпровождащи царуването на Александър ІІ, тези, свързани с този камък се помнят от съвременниците му. Цветът на камъка е много променлив и се асоциира със събитията от 1860-1880 г. т.е. със светлото начало на управлението на царя Освободител и неговия кървав финал.

 

През пролетта на 1837 г. 19 –годишният Александър пред комисия, съставена от всички негови преподаватели, в присъствието на император Николай І, полага своя зрелостен изпит по всички предмети. За време си той получава блестящо образование, равнозначно, по думите на негови съвременници, на защита на докторска дисертация в най-добрите европейски университети.

 

През същата 1937г. Александър Николаевич предприема седеммесечно пътешествие по цяла Русия, което е задължителен елемент от образованието на престолонаследника. Съпровожда го внушителна свита, състояща се от учители, млади офицери от гвардейските полкове. Посещава 30 губернии, Сибир, среща се със заточени декабристи, получава 16 хиляди прошения.

 

Година след това пътешествие, великият княз тръгва на голям задграничен воаяж. Интересно е да се спомене, че по време на това пътуване се запознава с 15 годишната дармщадска принцеса Мария, станала по-късно негова жена и императрица на Русия.

 

През юни 1839 година Александър се връща в Русия, и неговият баща започва да го запознава с държавните дела. Той става член на Държавния съвет, присъства на заседанията на Комитета на министрите. През април същата година е годежа с принцеса Мария, а година по-късно е сватбата в Голямата църква на Зимния дворец. От 1842 година Александър започва постоянно да замества баща си, когато той пътува по Русия или зад граница. Бойното му кръщение става по време на Кавказката епопея през 1850г. и е награден с Георгиевски кръст ІV степен.

 

Кримската война я посреща със званието Главнокомандващ гвардейските и гренадирски корпуси. В продължение на цялата 1854 г. той е главен помощник на императора в отбраната на руските граници.

 

На 18 февруари 1855г. неочаквано за всички умира император Николай І. Изненадата от неговата смърт поражда и легендата за това, че не е издържал позора на кримското поражение и се е самоубил с отрова. Официалната версия е, че императорът умира от простуда, преминала във възпаление на белите дробове.

 

Коронацията на новия император е в Москва от 14 до 26 август 1856 година. Голямата императорска корона, която поставят на главата на 38 годишния монарх, е създадена в 1762 г. по поръчка на Екатерина ІІ. Условието е било само едно – да тежи не повече от 2 килограма. Направена от чисто злато, украсена с множество брилянти и други скъпоценни камъни. На върха е поставен кръст от 5 големи брилянта. Към началото на 1880г. ювелирната стойност на короната надвишава 1 милион рубли.

 

Ако нашият разговор е посветен само на събития и процеси, произтичащи в Русия през 1850-1880-години то сега трябва да говорим за реформите, направени по време на царстването на Александър ІІ, за сложните отношения на Зимния дворец с обществено-политическите лагери в страната, за надеждите и разочарованията, постепенно обхванали както държавните и обществени дейци, така и обикновените обитатели на Русия. Обаче темата е Александър ІІ – човекът и монархът и затова ще погледнем живота му в семейството на неговите родители, в собственото му семейство, след това – за опита да намери щастие и успокоение извън семейния кръг. Много в съдбата и постъпките на Александър ІІ ще станат по-ясни, ако обърнем внимание на неговия личен живот. Реформите и другите деяния определят величието и особеностите на неговото царуване, но надали са оказали силно въздействие върху човешката му същност Константин, Николай, Михаил,Олга.

 

Не може да се твърди, че в семейството Ал. е бил постоянно самотен и нещастен. Той обича майка си и сестрите си и с удоволствие е с тях в свободните часове. Но не може да не се каже, че особеното положение на наследника на престола, забележимата разлика във възрастта, а понякога и образованието се отразяват на неговите отношения с близките. Може би той не е бил самотен, но постепенно усеща хладината на самотата, на избраността. Може би е бил не отчайващо нещастен, но много рядко се е чувствал щастлив. Наистина ли Великият княз, а по-късно император Александър ІІ нито веднъж не е изпитал топлината на истинската любов, усещайки човешка грижа за самия него, без да са забулени с държавни съображения. След време той има и собствено семейство –жена, синове и дъщери. Впрочем това е важна и деликатна тема. В своето пътешествие в Европа наследникът на престола започва нов роман, още по безперспективен, отколкото предишния . Този път действието се развива в Англия. В 1839 г. кралицата на Англия Виктория навършва 20 години и тя подчинявайки се на дълга си започва да търси съпруг. Русия не е толкова далечна и екзотична страна, както за болшинството нейни поданици. Неин кръстник е император Александър І и именно в негова чест получава името Александра, за което по-късно никой не си спомня заради влошаването на англо-руските отношения. Понякога политически причини не дават възможност на монарсите да запазят даже даденото кръщелно име. И така първият бал, организиран от английския двор в чест на високия руски гост, се оказва не съвсем обичаен. На този бал Александър се влюбва в английската кралица, която също споделя неговите чувства.Перспективата за превръщането на наследника на руския престол в британски принц-консорт не влизат в плановете на Зимния дворец. Английското правителство също се паникьосва не по-малко и отдалечава в Уиндзорския дворец, затруднява по този начин срещите на младите хора. Както и трябва да се очаква скоро държавните интереси изместват тяхното увлечение и тяхната раздяла.

 

По този начин в началото на 1840 година жените, в които се влюбва Александър се оказват по една или друга причина недостъпни. Под влияние на обстоятелствата и своите родители Александър Николаевич се връща към "дармщадтския вариант" и този вариант се оказва съвсем не лош.

 

В Дармщад наследникът на руския престол се запознава с 15-годишната Мария, германска принцеса. Страдащ от насилствената раздяла с Калиновска, той пише писмо на баща си императора Николай І писмо за възможността да се ожени за симпатичната принцеса. Но по европейските дворове отдавна вървели слухове за незаконно родената принцеса. Тези слухове разгневяват императрицата и тя яростно се съпротивлява на този брак.Императорът решава въпроса кардинално- забранява на своите поданици, включително и на съпругата си да обсъждат въпроса за произхода на Мария. Да наруши тази заповед никой не се осмелява нито в Русия, нито в Европа. След това, продължавайки пътешествието си по Европа, Александър завързва нов роман, още повече безперспективен.

 

Мария Александровна прекрасно познава най-новата европейска литература, широтата на нейните интереси и душевните качества предизвикват възторг на околните. По думите на Алексей Толстой тя не само превъзхожда другите жени, но повечето мъже. Това е небивало съчетание на ум с женско обаяние и прелестен характер. В Русия Мария Александровна става известна с голямата си благотворителна дейност.Тя е патрон на 5 болници, 12 старопиталища, 36 приюта, 2 института, 38 гимназии, 156 училища и 5 частни благотворителни общества. Тя се оказва дълбоко религиозна. За бъдеща императрица такава религиозност едва ли може да се смята за достойнство. Тя има светски задължения, а прекомерната религиозност е с тях в противоречие.

 

Идването в Русия става за Мария Александрова сложна работа, за нея това е истинско сътресение. Блясъкът и разкошът на двора, част от който тя е длъжна да стане, я угнетява до сълзи. Първите години тя се бои от всичко: от свекър, свекърва, придворните дами, своята неловкост, недостатъчния френски. По нейните собствени думи, като жена на престолонаследника, тя живее като доброволец, който е готов да скочи на минутата по тревога, но все още не знае , къде да бяга и какво именно да прави. Нейното положение в началото, а и по-късно като императрица изисква много. Тя е нежно привързана към мъжа си и децата, опитва се добросъвестно да изпълнява задълженията си, но това я прави напрегната до крайност, което я прави в живота слаба и нерешителна, а и тягостна в общуването. Тя обича да се усамотява, което в нейното положение се счита за порок.Скоро започват да я обвиняват в прекомерна гордост. Още преди Александър да се качи на престола тя заболява от туберкулоза, провокирана от влажния петербургски климат и честите раждания.В 1860 година , когато тя ражда последното си дете на 36 години болестта вече не е тайна за никого. Придворните вече шепнат по ъглите, че императрицата е отслабнала много, превърнала се е почти в скелет, покрит с дебел слой пудра и червило.Изменя се и обстановката около нея. За това е виновна не само болестта, но за това по-късно.До края на 50 и началото на 60-те години на 19 век, императрицата не и помисляла да се самоотстрани от държавните работи. Александър ІІ на драго сърце се съветва с нея, която винаги е в курса на докладите на министрите, интересува се от политика и нерядко присъства при четенето на дипломатическите депеши и военните донесения. Но идилията на съвместната работа за благото на отечеството продължава кратко. Доверието на императора към съпругата му предизвиква ревност в приближените кръгове и в Петербург плъзват слухове, че Мария Александровна го ръководи и той без нея не може да управлява държавата.Тези слухове попадат на благодатна почва – още от детските години предположението за това, че той може да бъде ръководен е най-голямата обида за него. Твърдението, че е "под чехъл" е оскърбително за всеки мъж, а какво остава за монарх /при това съвсем не е важно верен ли е този слух или не/.Не е чудно, че императорът скоро престава да говори с императрицата за държавни работи и започва да се държи с нея доста хладно. Александър и Мария не са съвсем идеалната двойка – тя може да се каже, че е възвишеното начало, а той абсолютно земната личност.

 

"Чертите са му правилни, но вяли и недостатъчно ясни. Очите – големи и сини, но погледа е без ентусиазъм.Лицето му не е изразително и в него има даже нещо неприятно в тези случаи, когато пред публика е длъжен да си придаде тържествен или величествен вид, но когато е сам със себе си , цялото му лице се осветява от доброта, нежна усмивка, която го прави действително симпатичен.

 

Ал. и Мария преживяват много тежки минути, даже сътресения. През 1849 г. умира Александра – първородната им дъщеря. Но тези изпитания сближават двамата. Преломен момент в техните отношения става, по мнението на съвременници и изследователи, болестта и внезапната смърт на наследника на престола великият княз Николай Александрович. Дали той заболява вследствие падането от кон, или от удара в мраморната маса, но в началото не обръщат внимание на ударения гръбначен стълб не забелязват че той отслабва, понякога не може да се изправи и ходи малко прегърбен, не му вярват, а болестта прогресира. Лекуват го от ревматизъм, но болестта го приковава към леглото, изпращат го на лечение в Ница и френските лекари поставят диагноза – костна туберкулоза. Състоянието му става критично, с небивала за онези времена скорост само за 85 часа царският влак пресича Европа. Престолонаследникът умира на 11 април 1865г. и за престолонаследник е обявен великият княз Александър Александрович. Съдбоносно значение за живота на императрицата оказват както изневярата на съпруга й, така и многочислените покушения на народоволците -терористи върху неговия живот.Тези събития не й позволяват да се оправи от болестта, нито да забрави бедите и нещастията, паднали на плещите й. До 1880 г. тя се превръща в собствена сянка и както обичали да казват придворните става въздушна и умира на 22 май 1880 г. Уважението на Ал. към съпругата му остава неизменно през целия им съвместен живот, но то все повече прилича на заучен сега и завинаги ритуал. Децата им носят не само радост, но и неочаквани грижи. Семейните неуредици, макар да се случват рядко измъчват и тормозят императора.Но понякога самият той се оказва причина за тях. Неговата последна любов, практически разрушила законното му семейство, безусловно е силно чувство, но за династията е много неприятно и даже опасно. Кога започва всичко. Може би през 1859 г. когато за пръв път след завършване на Кримската война , Александър ІІ решава да проведе големи маневри в Украйна и приема поканата на княз и княгиня Дългоруки да посети тяхното имение. Родът Дългоруки е стар и знатен, но богатството им е вече минало. Имат 4 сина и две дъщери. В имението Тепловка 41 годишният император среща 13 годишната княгиня Долгорука, с която свързва своя живот до края на земния си път. Александър ІІ съдейства за приемането на братята Долгоруки в петербургските военни учебни заведения, а на сестрите – в институт за благородни девици Смолни - при това цялата издръжка за сметка на императора. През есента на 1865 г. Александър ІІ посещава по традиция Института Смолни, където среща отново 18-годишната Екатерина Долгорука, /мимолетни увлечения, опит за бягство от дворцовата самота, не донасят на Ал. никакви облекчения и сериозни чувства. Александър Н. е все още привлекателен мъж, в разцвета на своята зрелост/.Настойчиво се опитва да убеди Екатерина в искрената си и чиста любов. Долгорукая става придворна дама на императрица Мария Александровна ."Сега не съм свободен, но при първа възможност ще се оженя за тебе, от сега те считам своя жена пред Бога, аз никога няма да те напусна" По нататъшните събития показват, че думите на императора и даже в такива деликатни въпроси не се разминават с делата.Петербург разбира за новата любов на императора и Екатерина Михайловна е принудена да замине за Италия.

 

След нейното завръщане в Русия влюбените продължават да се срещат ежедневно, спазвайки едва правилата на конспирация и по-точно установените правила на поведение. Мария Александровна по-рано никога и с никого не е обсъждала предишните увлечения на съпруга си и сега също не позволява да се обсъжда новата му изневяра. Императорското семейство всячески се опитва да спазва приличие. Но Петербург бръмчи като кошер. Той много строго осъжда престолонаследника Александър Александрович за това ,че той не се решава да застане срещу баща си, за да защити интересите на империята. Ако съпругата на императора и неговите деца се държат достатъчно предпазливо и разумно, то висшето общество очаква разкриване на скандала и преминава в решително настъпление.

 

 

Паниката на близките още повече се засилва, когато Долгорука и нейните деца от императора Георги и Олга са удостоени с титлите на светлейшите князе Юриевски. С какво тази титла плаши представителите на клана Романови? Що се отнася до самата Екатерина Михайлова, то званието Юриевска трябва да напомня на всички за един от предците на Романови, болярина от начало на ХVІ век Юрии Захарин, а така и за знаменития Рюрикович Юрии Долгоруки. Но много по-важен този указ е за децата на Екатерина и Александър. Първо императорът не иска да ги остави с техните фамилии, опасявайки се , че след неговата смърт родът Долгоруки ще се отрече от тях и те ще се превърнат в безфамилни бастардов.Второ, в указа децата са наречени с бащини имена Георгий Александрович и Олга Александровна – тук всичко е в официалното признание, че имераторът е техен баща. Точно това се струва опасно за Романови. Върхът на този страх е през 1880, когато слуховете за желанието на императора да узакони своите отношения с Долгорука стават реалност. И Константин и Николай имат сериозни връзки с актрисите от балета и разрушават законните си бракове., а най-големият от незаконно родените деца, признати от императора и с негова поддръжка могат да претендират за престола.Александър ІІ прави опити да запознае Долгорукая с механизма на управлението на империята, още повече не взима нито едно важно решение, без да сподели с нея възможните варианти. Едва ли той очаква от нея ценни и мъдри решения, по скоро му е необходим внимателен, доброжелателен слушател, морална опора. .

 

След смъртта на съпругата си Мария Александровна, императорът все по-често говори за възможна официална женитба с Юриевская. На 6 юли 1880 година, 40 дни след смъртта на съпругата, в малка стая на Големия царскоселски дворец, пред скромния олтар на походната църква се венчават в пълна тайна от всички. Александър – 62 годишен, а тя е на 33 години. След това събитие Романови губят даже формален повод за игнориране на Долгорукая, но отношенията стават напрегнати. Да разгледаме ситуацията двустранно – От една страна той вече не търси нови и нови любовници, бракът с нея го свързва с жена, чийто чувства и мисли той уважава и в разговорите с нея намира покой, позволяващ му да забрави безкрайните върволици от дела и грижи. Но втората му съпруга способства за увеличаване на критиките по негов адрес, предизвиква раздразнение сред значителна част от руското общество. А близките на императора имат съвсем законен повод за безпокойство. Запазени са сведения за това, че Александър ІІ възлага големи надежди на сина си от втория брак – Георги." Това е истински рускии" – в него тече само руска кръв" - казва той. Означава ли това, че императорът е мислил за възкачването на престола на Георгий е трудно да се каже , но е неправилно да се отхвърли такава възможност, особено когато със сигурност се знае, че Александър мисли за коронация на княгиня Юриевская.. Той живо се е интересувал от коронацията на втората жена на Петър Велики Екатерина Алексеевна, а също така с пълен ход върви едновременно изготвяне на сценария на бъдещия тържествен акт.Лорис-Меликов, посветен в плановете на монарха го съветва: За Русия ще бъде огромно щастие да има както и в минали времена руска царица. Първият Романов Михаил Фьодорович е женен също за Дългорука І, също така и чисто руски монарси.

 

Към края на 1870 г. опасността от гибел на императора от ръцете на терористите нараства. През есента на 1880г. даже пише завещание, за да осигури материално второто си семейство: " сумата от 3 02 970 рубли оставам на моята жена и на нашите деца., а към наследника на престола се обръща с писмо в което пише: "Скъпи Саша, в случай на моята гибел ти поверявам моята жена и деца." Да не изпълни подобна бащина молба великият княз не е могъл.

 

Между другото княгиня Юриевская, Лорис-Меликов, Великият княз Константин Николаевич и други окръжаващи монарха успели да го убедят в това, че съществува реално спасение от революционната заплаха със смекчаване на традиционното самодържавие и по-точно в приемане на проект на конституция. В края на февруари 1881 г. Александър Николаевич съобщава на жена си: Това е направено. Аз подписах Манифест. В понеделник сутринта той ще се появи във вестниците и се надявам, ще направи добро впечатление. Накрая руският народ ще види, че съм му дал всичко, което е възможно, и то благодарение на тебе." Не е съдено на поданиците на Русия да видят какво за пореден път им дарява монарха, нито на Екатерина Михайловна да се наслади на благодарностите на народа. На 1 март взрив от бомба , хвърлена от терористи , прекъсва живота на Александър ІІ. Получила парите, завещани от съпруга си, княгиня Юриевска с децата си заминава за Ница, където умира през 1922 г. Реликвите, изнесени от нея от Русия попадат в аукционите в Париж и Лондон, от където са купени от музеите, но не руски и от частни лица, между които също няма руснаци. Времето ли е било много напечено, или се е прекъснала връзката между миналото и настоящето и паметта за царя Освободител се оказва в Русия никому ненужна. След смъртта на баща си великият княз А.А. , не склонен към социално-политически реформи , мисли не само за децата на баща си от втория брак, колкото за подписаната от покойния му баща проект на конституция на Лорис-Меликов. От една страна конституцията може да предизвика поредния взрив на обществен ентусиазъм и да укрепи позициите на трона. Осъществяването на проекта би нанесло сериозен удар по революционното движение, принуждавайки народоволците да търсят други методи за борба с режима, а не с бомби и револвери. Но от друга страна, проекта на Лорис-Меликов напълно може да стане първа крачка към ограничаване на самодържавието, което не съответства с плановете на наследника на престола. Впрочем, Александър ІІ, ако би останал жив, отношението на неговият наследник към конституционния проект, щеше да го вълнува не особено силно.В края на 1870 и началото на 1880 г. Александър Николаевич в кръга на своето ново семейство често и охотно обсъжда планове за своето оттегляне на заслужен отдих. Завършвайки социално-икономическите и политически реформи в Русия, императорът има намерение след шест месеца, най-много след година да се откаже от престола и с жена си да замине за Ница и да остави на престолонаследника Александър Александрович да се грижи за процъфтяването на държавата. Тази мечта така си и остава мечта.

 

За самотата на монарха сред роднините , в семейството. Всичко е не толкова просто, еднозначно. Цялата история с Долгорукая – това е бягството на Александър от самотата на монарха, желание просто по човешки да уредиш личния си живот, да имаш възможност в семейството си да поемеш дъх от веригите на величието, богопомазаността , неповторимостта, от отговорностите за съдбата на милиони. Неговите предшественици на трона през !9 век не един път говорят за своето желание някак си да разграничат в себе си монарха и човека, но само Александър е направил решителна крачка към такова разграничение. При него почти се получава. Още малко месец, половин година, година… И втория обръч на самотата не се разкъса, макар че му се струваше, не толкова здрав, колкото първия, но вероятно, наслагвайки се един над друг, те създават такъв обръч, който не е по силата на човек да счупи./ В навечерието на погребението на останките на императора в Петропавловския събор княгинята остригва разкошните си коси и ги слага до тленните останки на императора.

 

Това са личните преживявания, разказ за неговите отношения с близките, за неговите мимолетни увлечения и любов.

 

А сега кратко ще отделим внимание на втората част на заглавието на темата – Александър ІІ – монарх. В своя доклад пред Кръглата маса 2001 година г-жа Зорнишка много подробно се спря на неговите реформи - освобождение на крепостните селяни, създаване на органи на местно самоуправление-1870 г. появяват се разпоредителните органи в градовете – градските думи, и изпълнителните- избрани от думите градски управи Лично да гласуват могат само мъжете, а за жените имащи право на глас гласуват техните бащи, мъже и братя. Лишени от избирателни права са наемните работници а така също интелигенцията , която няма недвижима собственост.. ., публичен, независим от бюрокрацията съд – 1864г. , всеобща военна повинност, преобразования в областта на образованието и цензурата. Александър ІІ е наречен Освободител по заслуги – нито един глава на Руската държава, освен него, не може да претендира за тази титла.

 

За отмяна на крепостничеството –19 февруари 1861 г. подписва манифест и Положение за освобождаване на селяните от крепостна зависимост и по неговите думи това е най-щастливият ден в живота му..Въпреки трудностите при осъществяването на реформата и нейните недостатъци тя е решаваща крачка по пътя на създаване в Русия на гражданско общество .Именно тя сваля варварското клеймо от 23 милиона души , именно тя помага в 19 век да се избегне ужаса на гражданската война и анархическите бунтове. С други думи това е успех за Александър. Линкълн след това отменя робството в Щатите, но не може да предотврати гражданската война между Севера и Юга. Независимо от проблемите във вътрешния живот на държавата, императорът нито за минута не забравя за не по-малко сложните проблеми във външната политика. Една от най-важните задачи на неговите предци през 18 и началото на 19 век е разширението на териториалните граници на империята, или "закръгляне на границите" по думите на дипломатите. За Ал. покрай всичко останало това е възстановяване на предишното международно величие на Русия като първа цигулка в европейския оркестър

 

Във външната политика на Александър ІІ верен негов помощник е княз Александър Михайлович Горчаков, заемащ поста външен министър на Русия от 1856 до 1882 г. – един от възпитанниците на знаменития първи, пушкински випуск на Царско селския лицей, говорещ перфектно френски, немски и италиански езици.

 

Да изпълни главната задача – да разкъса обръча на враждебното обкръжение около империята – се оказва не проста работа, която изисква не само висок професионализъм, но и смелост и умения да избереш най-удобния момент. Той се старае да избави Русия от клеймото "Жандарм на Европа. Потушаване на Полското въстание от 1863, , отменяне на клаузите на Парижкия договор,, пакта "Съюз на тримата императора", завоюването на Средна Азия, 18 март 1867 г подписва договор за продажба на земите в Северна Америка – Аляска за символичната сума от 7,2 милиона долара. Последното голямо външнополитическо изпитание е , Източния въпрос. Няма да се спирам на тази тема. Всички малко или много знаем за нея, но силно впечатление ми направи портрета на Ал. ІІ, направен от очевидец на събитията : -Тръгвайки на война царят беше висок и красив войн, изправен, склонен към напълняване. Когато се върна , не можеше да го познаеш – бузите му бяха увиснали, очите му бяха угаснали, фигурата прегърбена, цялото тяло беше толкова отслабнало, че ти се струваше че беше кожа и кости. Няколко месеца бяха достатъчни той да се превърне в старец" . Няма да се спирам на обстановката в Русия във втората половина на 19 век, за обществено – политическите движения , за образуване на тайните общества и организациите на професионалните революционери, засилване терора на социалистите.

 

И накрая да споменем за атентатите срещу Александър ІІ. Гадателка му предсказва, че ще има труден живот, изпълнен със смъртни опасности и че ще умре от седмото покушение. Ако ги смятаме и включим и бомбата на Рисаков, ще излезе че гадателката не е сбъркала.

 

На 1 март 1881 г. Александър ІІ разказва на жена си как ще проведе деня си до 3 часа след обяд, когато ще се върне, за да я заведе на разходка в Лятната градина. Императорът излиза от Зимния дворец в два без 15, съпровождан от шест терски казаци. Седмият е до кочияша. Трима полицаи, начело с полицейският началник Дворжицки, са след тях на шейна. Завършвайки своите посещения се отправя обратно към дома. По крайбрежната улица кочияшът пуска конете в тръс, но не успява да измине и сто метра, когато се раздава оглушителен взрив, повреждащ каретата на императора. . След взрива след няколко метра – пише Дворжицки, екипажът на Негово величество спира. Аз изтичах към каретата на господаря, помогнах му да излезе и му доложих, че престъпникът е заловен. Императорът беше съвършено спокоен. Не беше ранен. Предложих му да пътува до двореца на моята шейна. "Добре " – каза той но ми покажете престъпника. . Царят се приближава до Рисаков. Узнавайки, че е еснаф, той не каза нищо и тръгва към Театралния мост. От едната страна заобиколен от взвод на 8 флотски екипаж, а от другата от конвоя казаци. Тук аз втори път го поканих да седне в шейната, но той ми отговори: Добре, покажете ми само местото на взрива. Изпълнявайки волята на императора, аз се обърнах към мястото на взрива, но не успял да направя и три крачки, когато от оглушителен втори взрив ранен паднах на земята. От взрива императорът е тежко ранен и в 15 часа и 35 минути на 1 март 1881 г. от флагщока на Зимния дворец се плъзва надолу черно-жълтия императорска щандарт. А до тленните останки на своя дядо стоеше 12 годишният велик княз Николай Александрович, на когото му предстой да бъде последният император на Русия и го очаква не по-малко мъченическа смърт.

 

Императорът и неговият убиец Игнатий Гриневицки умират едновременно- единият в Зимния дворец, другият в затворническата болница. Освен тях от взрива пострадват още 20 души, от които двама по-късно умират от раните си. На 3 април, на Семьоновския площад, са обесени 5 души от организацията "Народна Воля" и това е последното публично наказание в Русия.