142 г. от Априлското въстание

[valboss]

Днес се навършват 142 години от Априлското въстание.

След неуспеха на Старозагорското въстание от 17.09.1875 г., апостолите под председателството на Стефан Стамболов се събират в Гюргево на 11.11.1875 г. и до 25.12.1875 г. съставят план за ново въстание, което трябва да избухне през май 1876 г.

 

Страната е разделена на 4 революционни окръга: Първи – Търновски, Втори – Сливенски, Трети – Врачански и Четвърти – Пловдивски (Панагюрски). Още през януари 1876 г. апостолите идват в страната и започват усилено подготовка на въстанието.

 

Най-широка и активна е подготовката в ІV революционен окръг с главен апостол Панайот Волов, заменен по-късно от Георги Бенковски. За център е избрано Панагюрище.

 

На 14.04.1876 г. в местността Оборище се свиква Общо събрание, което гласува специални пълномощия на главния апостол Георги Бенковски. Определена е и датата на въстанието (01.05.1876 г.), но се намира предател (Ненко Терзийски).

 

На 19 април от Пловдив в Копривщица пристигат заптиета, за да арестуват водачите и Тодор Каблешков вдига въстанието на 20.04.1876 г. Конакът е превзет. До Панагюрище е изпратено „Кървавото писмо". Бенковски и Волов незабавно обявяват въстанието. Населението се събира на площада, където се освещава знамето, ушито от Райна Попгеоргиева. Бенковски сформира известната „Хвърковата чета". Въстават селата в Средногорието и Родопите: Перущица, Батак, Брацигово и др.

 

Турците най-напред нападат Стрелча, след това Клисура, която се брани героично, но е опожарена на 26 април. Следващите дни боеве се водят за Панагюрище, което е превзето и опожарено на 30 април. Разорени и запалени са повечето от въстаналите селища в района.

 

Георги Бенковски пада убит от засада до р. Костина, Тетевенско.

 

Въстанието в Родопската област избухва на 21 април и продължава повече от седмица. На 5 май Батак е разсипан, жестоко са избити жените и децата в църквата. На 7 май пада Брацигово. Героична и трагична е защитата на Перущица чрез саможертвата на Кочо Честименски, Спас Гинев и други мъже и техните семейства.

 

В Търновско въстанието е обявено на 28 април. В селата Бяла Черква, Михалци, Мусина и др. поп Харитон и Бачо Киро Петров сформират чета от около 200 души, която стига в Дряновския манастир. Башибозук и редовна турска армия с над 10 хиляди души и две оръдия обгражда манастира и започва 9-дневната Дряновска епопея. На деветата нощ въстаниците щурмуват обсадата и около 40 души се спасяват, сред тях е и Бачо Киро, но по-късно заловен и обесен в Търново. Разбити са и другите две чети – Габровската на Цанко Дюстабанов и Тревненската начело с Христо Патрев. Потушено е въстанието и в Батошево, Кръвеник и Ново село.

 

В Сливенски окръг няколко дни в Балкана действа четата на Стоил войвода, към която се присъединява и Иларион Драгостинов.

 

Във Враца на 18 май е даден сигнал за въстание, но съзаклятниците скоро се разпръскват поради своята малобройност.

 

Грандиозен по своя международен отзвук е походът на Ботевата чета от кораба „Радецки" и Козлодуй до Врачанския балкан, където на 20 май (1 юни) 1876 г. намира смъртта си гениалният поет – воеводата Христо Ботев.

 

На 16 май при Тутракан преминава четата на Таньо Стоянов от 20 души, която е разбита в района на Попово.

 

Въстанието е потушено с жестоки кланета, издевателства и грабежи. Това предизвиква справедливо възмущение в Европа и Америка. В Цариград е свикана международна анкетна комисия.

 

Велики личности като Виктор Юго и Достоевски издигат глас в защита на българите.

 

Априлското въстание през 1876 г. задълбочава Източната криза, а неговият успех е в международния му отзвук, постигнат с героизма на многохилядните жертви.

Използвани източници

Редактирано 20 април 2018 от valboss

[valboss]

КОЧО

 

O, движенье славно, о, мрачно движенье,

 

дни на борба горда, о, дни на паденье!

 

Епопея тъмна, непозната нам,

 

епопея, пълна с геройство и срам!

 

 

 

Храмът беше пълен с деца и невести,

 

с въстаници бодри и бащи злочести,

 

които борбата в тез зидове сбра.

 

Участта си всякой вече я разбра.

 

Врагът от три деня наоколо храма

 

гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,

 

ни бой, ни закани нямаха успех.

 

Борците държаха и никой от тех

 

за сдаване срамно уста не отвори

 

и лицето първи да си опозори.

 

Оградата беше прилична на пещ

 

задушена, пълна със въздух горещ

 

и със дим барутен. Свирепият глад

 

издаваше вече своя вик познат.

 

Децата пищяха уплашени, бледни

 

пред майки убити и трупове ледни.

 

 

 

Борбата кипеше отвътре, отвън,.

 

Във всички очи пламтеше огън.

 

Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

 

русите главички и белите власи

 

зимаха участье в последния бой.

 

Майката мълвеше:"Чедо, Не се бой!"

 

и даваше сину напълнена пушка;

 

и старата баба, що едвам се люшка,

 

носеше куршуми в свойта пола,

 

и мъжът, учуден, икръв.укрила:

 

отзади, до него, жена му любима

 

гледаше азлъкът пупал дали има.

 

Децата пищяха като за първи път

 

чуваха гърмежи и гледаха кръв.

 

и боят кипеше отвътре, отвън.

 

Много борци хладни спяха вечен сън,

 

и димът беше гъстък, и смъртта не беше

 

ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше

 

из женски гърди наместо млеко.

 

Лудост бе пламнала във всяко око.

 

Старците търчаха с ярост на лице

 

и търесеха пушки с трепетни ръце...

 

 

 

Отвън враговете диви, побеснели

 

сган башибозуци храма налетели -

 

фучаха, гърмяха, надаваха рев

 

и падаха мъртви във немощен гнев.

 

Главатарят техен, с кръв топла оквасен,

 

на таз жътва дива гледаше безгласен,

 

и страхът неволно обзе му духът

 

пред тез раи слаби, що сееха смърт,

 

и вместо молби, плач пукаха куршуми.

 

 

 

Изведнъж далеко, на голите друми,

 

войска се зададе с трясък, тичешком...

 

Сганта се зарадва, а в божия дом

 

душите сетиха трепет и смущенье

 

като пред десница, що принася мщенье.

 

Битката утихна...Разредя димът,

 

и някой глас чу се, че ехти в шумът:

 

-Ний се бихме, братя, с башибозуци,

 

защото са мръсни, диви и хайдуци...

 

Ето, царска сила, да се предадем!

 

-Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем!

 

-Пушките си дайте! - Не! Не! - Що да сторим?

 

- Да се покорим ли? - Мълчи! Да се борим!

 

- Предателят кой е?! - Долу! - викат с бяс. -

 

Спогодба не става между тях и нас!

 

Една жена викна:"Чуйте! Срам)!" и пушна

 

към войската царска и падна бездушна,

 

и гърмът разклати смаяний народ!

 

Трепна всяко сърце и всякой живот,

 

огънят обхвана тия души горди.

 

- Да се не вдадеме на турските орди!

 

И гърмежът почна, и боят със гнев

 

подзе своя страшен и грабен напев,

 

но йоще по-страшно и йоще по-гробно.

 

и смъртта из храма фучеше злокобно.

 

Отчаянье мрачно лицата вапца,

 

майки не познаха своите деца.

 

отвън срешу храма зяпнали пушкала

 

забълваха пламък и бомби, и хала!

 

и стените стари разлюляха с звук

 

кат внезапний вятър планинския бук

 

като тръс подземен многажди повторен.

 

 

 

изведнъж видяха там зидът съборен!

 

 

 

Перущице бедна, тнездо на гепои,

 

слава! Вечна слава на чедата твои,

 

на твоята пепел и на твоя гроб,

 

дето храбро падна въстаналий роб!

 

Слава теб, че ти се одържа до крайност

 

и бори се в пушек, и падна със сяйност.

 

Ти в борбата черна и пред турский гнев

 

издигна високо твоя свилен лев,

 

и глава не клюмна, и меча ни даде,

 

и твойта светиня срамно не предаде,

 

и нашта свобода ти я освети.

 

и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.

 

Поклон на теб, граде, пепелище прашно,

 

на борба юнашка свидетелство страшно!

 

Твойте чеда бяха силни в трудний час,

 

твойта гибел беше тържество за нас,

 

защото ти падна със падане ново

 

и в нашта исторйя тури светло слово.

 

Защото ти блесна в синия простор

 

след многото подлост, сред общий позо!

 

Защото пропадна и в гроб се халоса

 

славно както Прага, както Сарагоса,

 

обвита във пущек, окъпана в кръв;

 

защото ти - сетня - пример даде пръв

 

как мре народа и не моли бога,

 

и не рече: Милост! - в общата тревога;

 

и - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ

 

и със голи ръце, и без никой вожд,

 

без минало славно, без примери славни,

 

що малките правят с великите равни,

 

ти с твойта смърт страшна и храбри моми

 

Картаген надмина, Спарта засрами.

 

 

 

Но войската скоро храмът окръжава,

 

отвсякъде ужас и смърт приближава.

 

и сганта, упита от лакома стръв,

 

и гладна за блудство, за месо и кръв

 

изскърца със зъби. Бомбите трещяха

 

и момите красни с децата пишяха.

 

Слисаните майки с поглед страховит

 

блъскаха глави си о голия зид

 

и падаха, други - с настръхнали власи

 

във свойте колене душаха деца си.

 

Във тоя миг Кочо - простият чизмар,

 

наранен отслабнал и бунтовник стар,

 

повика жена си - млада хубавица,

 

на гърди с детенце със златна косица

 

и рече: "Невасто Виж, настая сеч

 

и по-лошо нещо... Ти разбираш веч...

 

Искаш ли да умреш?" - И клетата майка

 

бледна, луда, няма и без да завайка,

 

сложи се детето с трептящи ръце

 

и кат го цалуна в бялото челце,

 

застана и рече: "То да е отзади!

 

Удряй!"...И Кочо ножът си извади

 

кървав из гърди й; и чучур червен

 

бликна и затече, и Кочо втрещен

 

погледна детето. То плачеше, клето!

 

"Майка ти не ще и сама на небето!"

 

Рече и замахна като в някой сън

 

и възви глава си, пламнала в огън.

 

Главицата падна, трупът се затресе

 

и кръвта детинска с майчинта се смеси.

 

И Кочо пак рече: Не остана мощ,

 

но за един удар имам сила йощ!"

 

И ножът димещи опря с две ръце

 

право дето тупа негово сърце.

 

И падна обагрен, грозен, страховит

 

с отворени очи и със нож забит.

 

..............................

 

..............................

 

И храмът ехтеше от моми, невести,

 

кат падаха в кръвье или в безчестье!

 

 

 

И господ от свода, през гъстия дим,

 

гледаше на всичко тих, невъзмутим!...