Смешно, интересно, любопитно... II

[Николай Николов]

Да А3 е синият автомобил или както казват германците Голфа на Ауди! http://www.mitsubishibg.com/forum/public/style_emoticons/default/rolleyes.gif

[valboss]

Днес за първи път си варих леща! Понеже много я обичам, реших че е време да се науча сам. За да не завися от благоразположението на по-добрата половина от човечеството...

За целта...

Събрах инструкции от три различни източника. Предимно жени. Прилежно си водих записки. Качих ги на компютъра. Сумирах ги, отделих противоречията и нелогичните места и така се получи ясна и стройна схема за приготвяне на леща чорба...

След което, със самочувствието на добре подготвен в конкретната област, пристъпих и към конкретните действия.

Преди...

Преди да продължа, следва да ви кажа, че съм преработвал автомобилни двигатели, ремонтирал съм електронни пишещи машини, изграждал съм електрообзавеждане за индустриален цех, обработвам инструменти, скачал съм с парашут, яздил съм кон, карал съм мотоциклет и състезателен автомобил и още няколко неща от сорта... Но...

Оказа се...

Оказа се, че в инструкциите на дамите и в обработената схема е пълно с

БЕЛИ ПЕТНА!

Момчета, има проблеми, за които не бях предупреден!

Сега ще ги изчистя, като ви дам изключително полезни съвети, които да допълнят вашите познания и умения...

Първо

Почистването. Добре би било да се направи, за да не посещавате принудително зъболекаря. На пръв поглед пощенето на леща е досадна работа. Но само на пръв поглед. За любопитковците може да се окаже интересна. За мен поне се оказа... Лещенцата са едни симпатични мъничета, искат търпение и сръчност при пощенето. За перфекционистите ще кажа, че (от любопитство) ги преброих. Ето данните: Пакет 0,5 кг марка „Томи” съдържа около 7200 зрънца (+/- 2%). Около 55% от тях са зеленикави, 40% светлокафеникави и 5% неопределени. На гладка маса може да си редите мозайки. Но внимавайте – много бягат...

Пощенето и броенето ми отне 2 часа 37 мин, но приключих малко преди финала на световното...

Второ

След като сте се наиграли с мъничетата, може да пристъпите към същинското готвене.

Отварянето на целофановото пакетче леща се оказва не толкова проста работа.

На мен ми се наложи да събирам почти половината от пода. Но няма проблем. Нали и без това ще се мие. Така че – пригответе си метличка и лопатка. А, и когато го отваряте, дръжте пакетчето точно над тенджерата...

Трето

Измиването на лещата изисква доста добра координация. Не става въпрос за наливането на вода. Това и жените го могат. Сложното е изливането на водата. Лично аз загубих около 1/3 от лещата – някъде из канализацията...

Затова – дръжте капака на тенджерата и внимателно накланяйте. Най-добре извикайте на помощ комшията. Единият да държи тенджерата, другия капака.

Пак може да пратите половината в канала, но поне после ще пиете по бира...

Четвърто

Най-доброто измиване се получава като поставите съда с лещата (и с вода разбира се!) да заври на котлона. Нарича се горещо измиване. Горещото идва после. Ако се опитате да излеете врялата вода, без да си загубите лещата – ще ви изгори пръстите, а парата бие гадно право в лицето. Затова лично аз изтичах до гаража и си взех ръкавиците и маската за електрожена. Горе-долу справих се.

Тук също може да ви помогне комшията. Или със съвет, или с псувни...

Пето

Вече слагаме лещата на котлона – за истинското сваряване. Внимание!

Не затваряйте капакааа!... На лещата ще ù е кофти. То и на човек като му затвориш капака му става кофти... О! И не включвайте котлона на МАХ. Вярно, че ще стане по-бързо, но и съпътстващите последствия са няколко. При мен например –

целият котлон беше залят от извиращата течност. Всичко цвърчеше. Котлонът изпуши. Бушоните изгоряха. Един тапет се отлепи. Накрая кухненският плот се наду от врялата вода. Нищо – ще купя друг котлон, ще залепя нов тапет и ще сменя плота. А вие – просто подпрете капака на тенджерата с нещо (например кен от бира) да е полуотворен. И котлона – най-много на 3-та степен...

Шесто

След като поври малко, следва да се добавят – олио, сол, лук и (при желание) чесън... Олиото – лесно. Колкото сложите. Солта – също. Така или иначе няма да уцелите дозата...

Но! Рязането на лук, както знаете, е гадно нещо. Лично аз ползвах метални ръкавици и очила за оксижен. Нищо не виждах (то не ми и трябваше), но пък изобщо не люти... Ако нямате – елате при мен – аз имам в гаража...

Виж, за чесъна – ще ви трябва специализирана помощ. Според мен с обелването на дребните скилидки може да се справи само опитен ювелир по миниатюрна бижутерия. Аз май не можах. И го сложих както е с обелките. Че кой ще види пък...

Към края...

Пълното варене трае от 30 до 50 мин (по изключително точното обяснение на жените). Лично аз взех таймер от армейски взривател, нагласих го на 43 мин и го вързах с малко пакетче тринитро-толуол (ТНТ). Иначе можеше да не го чуя, защото по това време ровех в компютъра. Да, ЧУХ ГО! Но и два от горните шкафове на кухнята паднаха. Нищо. Утре ще ги монтирам отново. Без врати...

Последно е слагането на чубрица. Намерих я. Просто пакетче. Пише “чубрица”. После вътре се оказа джоджен. Нали ги знаете жените как снизходително ни хокат:

- Мило, как така не можеш да намериш кафето! Толкова е просто. Ами там в шкафа, в кутията от ананас, дето на нея пише “брашно”. Толкова е просто!...

Да, мили приятели, обикновено най-простите неща се оказват доста сложни...

Лещата така или иначе стана. След час ще знам дали става за ядене.

А утре – ще се уча да правя мляко с ориз. Ще ви науча и вас... Няма проблем!...

Хайде, чао. И си налейте по една ракия от мен...

Поздрави!

[vld1]

https://www.youtube.com/watch?v=hsqXqKOd33g

[valboss]

Бедствено положение

 

Ще ви разкажа как се посреща бедствено положение на село. Преди десетина години се случих в моето селце, когато падна голямата зима. Ток няма от три дни. Навън е минус 10. Снегът стига до пъпа на жираф. В кухнята сме се събрали комшии. Грамадната старовремска печка бумти, наблъскана с дърва, а от процепите ѝ усмихнати зайчета играят по стените. Домашни суджуци, питка, сланина, пастърма, гъсто вино, здрава ракия, туршии и кисело зеле. Мъжете оживено блъскаме карти по потници, а жените с чаши в ръка си бърборят, седнали на ъгловите легла. Баба ми плете на двете запалени свещи, котката спи в скута ѝ. Децата беснеят около нас, като през половин час им се прави забележка да не крещят, все едно са „вртоглави”. От джобното радио приглушено се чува програма „Хоризонт”. Веселбата е уникално незабравима – разказват се смешки, стари селски истории, измисляме приказки, каните се пълнят за кой ли път... В теснотията сме се навряли петнайсетина човека, но от време на време успяваме някак да изиграем по едно хоро. Връз печката къкрят свински мръвки в огромна праисторическа тава. Идилия!

 

***

На дворната врата някой упорито дрънчи и вика. Както съм полугол, отивам да видя кой е. Екип на гражданска защита: „Господине, идваме да ви спасим!” „От какво!?” „От бедствието, как от какво? Ще ви извозим с военни камиони до общинския център (дано стигнем за два-три дни) и ще ви настаним в детската градина. Там е малко студено, тъй че си вземете по десет одеяла на човек. Храна няма, но аз ще ви раздам картофи от държавния резерв – пазим ги за такива случаи вече 35 години.” Преди да се опомня, двама ме грабват, опитвайки се да ме спасят. Единия го събарям, но отгоре ми се нахвърлят пожарникар и полицай. Заради глъчката мъжете от вкъщи изскачат (вуйчо е с манарата). Настава меле – спасителите се опитват да ни осакатят, за да ни предпазят. Повече са, но дружно успяваме да ги отблъснем. Гледам съседите отсреща издигат барикада пред портата си – следваме примера им. Обградили са ги и режат телената им ограда – за тях вече няма надежда. По-нататък чичо Ванко в отчаянието си, заварява входната врата. Избухват повсеместни въстания – всеки се брани с подръчни сечива, само да не бъде спасен. С моите другари излизаме в нелегалност и през дворовете помагаме на други хора от улицата да оцелеят при освобождението (нашият двор се пази от пуснатото на свобода великанско куче Омуртаг). Все пак спасителите успяват да заловят няколко човека, които натоварват в леденото ремарке на камиона (включително една беззащитна старица, влачена с модерна носилка, завързана за моторна шейна – бабичката е затрупана от половин метър сняг). Родилка се е подсигурила с две пенсионирани акушерки и местния доктор, но полицаите я извлачат от дома ѝ по нощница. Полагат бременния човек в заскрежената патрулка, където старшина изражда бебето посредством шапка (и досега викаме на детето Данчо Шапката). Селото е дало общо осем жертви. На другия ден с два трактора и бус успяваме да си приберем осмината пленници от града. Вечерта отново сме вкъщи в обичайната обстановка. Внезапно токът идва... след първоначално възторжени възгласи всички някак се умърлушват... Тихо е... Оглеждаме се припряно... Децата искат да плачат... Ставам бодро с чаша в ръка и набичвам едно хоро от телевизора: „Уважаеми съселяни, нека сме живи и здрави – дано Бог бъде с нас и пак ни спре токът!” Хорото тръгва на двора...

[valboss]

Когато ядох бой във влака

Веднъж ядох бой във влака. В електричката Бургас-Ямбол-Елхово. Ако трябва да сме точни, ядох го между Бургас и Ямбол, там има смяна и се качваш на друга електричка до Елхово. А ако трябва да сме съвсем точни, не беше точно бой, щото баба ме пуфна два пъти по трътката, за да демонстрира възпитателност пред отбраното общество в купето, ама после седна и ми мели на главата докато не стигнахме, с такава постоянност, че горко съжалих, че не ми е теглила един бой да и мине. Поводът?

Като бях на десет-дванайсет, дойдеше ли лятната ваканция, още последният учебен ден багажът ми беше стегнат и ме командироваха при баба. Кеф и наслада, три месеца не могат ми хванат спатиите от скиторене с лапетата, готвят ми каквото поискам, обичат ме до припадък, дават ми пари за лятното кино, ям сладолед на корем и други такива бабешко-дедовшки екстри. Този път обаче баба остана два-три дни в Бургас, преди да ме отнесе, за да облажи и тя от туй, че оженила дъщерята на морето – да походи на плаж.

По онова време, като всяко лапе на възраст 10-12 отчаяно, люто, зловещо и настървено исках домашен любимец. Обаче у дома и дума не даваха да се издума, затова бях принудена да импровизирам. И ходенето на плаж ми предоставяше супер възможности. Осинових си медузка.

Влачех медузката в найлонова торбичка, после я прехвърлих в буркан от туршия, от който след ден-два започна да се носи нечовешка смрад и когато дойде време да заминаваме с баба за Елхово, майка ми с радост се съгласи да взема медузата с мен.

И сега си представете бедежето, във купето, топъл юни, баш по обед, аз и баба с двеста чанти, триста шапки и буркан. А в буркана тъжно люшка месестата си капела моята медузка бяла. И сичко щеше да свърши с благополучно пристигане в Ямбол и вечна дружба между медуза и дете, ако купето не беше пълно, а някаква нахална жена още на гара Владимир Павлов започна да квичи, че от тая смрад и ставало лошо. Баба рече – Еле, медузата ти е умряла, трябва да я хвърлиш. КО?!? Абсурд. И ревнах. Жената дето и ставало лошо започна да изисква нещо от баба, а тя, милата, хем и е неудобно, щот то верно си смърди се не трае, хем аз съм любимата и внучка, как да ми разбие сърцето, като изтръгне буркана и го изхвърли. Мисля, че и до ден днешен тия хора така си представят ада. Смрад от умрели медузи и потни труженици във влак посред жежко лято, а за фон – гръмогласен детски рев, със всички екстри – сълзи, сополи, вой и шумно хълцане. Баба ме извлече в коридора и и взе да ме увещава да изхвърлим медузата, аз обаче не, та не. Накрая ме заряза там и каза – връщам се в купето, ако докат стигнем до Ямбол не си изхвърлила медузата, ще те върна в Бургас.

Ужас. Моментално замлъкнах, не че не ми се ревеше още, ама да изтърва цяло лято в Елхово зарад една медуза? Ма тя верно поумряла, рекох си, сбогом мила медузке, много те обичам, ще те помня винаги… Обаче изхвърлянето на медузката ми звучеше супер брутално. Ще разпръсна праха и над полето, реших аз, а за целта отворения прозорец в коридора на вагона е чудесен. И бръкнах в буркана, зашепих медузко и протегнах ръка през джама.

Обаче, хора, ако изхвърляте медузи през прозореца на движещ влак, гледайте на съседните прозорци да няма хора. Аз това откъде да го знам към онзи момент, все пак на невръстната възраст 10+ няма достатъчно житейски опит, за да знам, че всяка летяща през джам на влак медуза се залепя сто процента на всяка подадена през джама карнобатска физиономия!

Не помня да са ни сваляли на Карнобат, значи по някаква причина ни се е разминало. Човекът беше доста бесен, най-малкото защото първоначално отказваше изобщо да проумее какви медузи ,какви пет лева, тва е влак бе алооо. И беше убеден, че е сопол. Ти- вика му баба – с акъла си ли си бе, как такова малко дете ще изкара такъв грамаден сопол, че и смрадлив! А той ме гледа едно такова подозрително и направо си му пишеше на лицето – те сегашните малки изродчета кой ги знае какви работи още правят, че един грамаден миризлив сопол ли нема ми улепи на челото! Накрая повярва, за доказателство баба му показа буркана, после ме смота в купето, опуха ми задника, човека слезе на Карнобат, до Ямбол тъжно слушах тирадата на баба, но като стигнахме в Елхово и видях, че на съседите котката се е окотила, мъката ми утихна.

Ех, медузко, къде ли си сега.

Автор:Елка Стоянова

[nunev]

Някъде...

 

От прасето роди се цървула,

и с грухтене захапа мамула.

Проходи, изрина и с пачка,

oбувките мислещи смачка.

 

Съдебна пантофка дочула,

и в Мола кубинка нахлула.

Някой там дръпнал спирачка,

цървула отвърнал със храчка.

 

Самотната подметка заспала,

унило пак дреме в канала.

Привикнала на всяка крачка,

всеки да я тъпче и мачка.

 

Дядо Генчо 11.05.16г.

[valboss]

Отзиви за мъжки гел за депилация Veet

 

След като ми казаха, че яйцата ми на външен вид напомнят стар растафар, реших да направя решителна крачка и да си купя този гел, понеже предишните опити за бръснене не се увенчаха с успех, освен това едва не си счупих гръбнака в опити да достигна особено трудно достъпните места. Падам си малко романтик, затова реших да направя това за рождения ден на жената - нещо като втори подарък. Поръчах си гела предварително. Тъй като работя в Северно море, се мислех за корав пич и мислех, че предишните отзиви са писани от жалки офисни плъхове... О, събратя мои по нещастие, колко грешах само! Изчаках, докато половинката ми легна да спи и, намеквайки за приятна изненада, отидох в тоалетната. Отначало всичко вървеше нормално. Нанесох гела на съответните места и зачаках. И много бързо дочаках. Отначало почувствах топлина, който след няколко секунди се смени от непоносимо парене и чувство, което мога да сравня единствено с усещането, когато се опитват рязко да ти обуят гащи от бодлива тел, като в същото време се опитват да те подхвърлят нагоре към тавана. До тази вечер не бях особено религиозен, но във въпросния момент бях готов да повярвам във всеки един бог, само и само да ме бе избавил от адското парене около гъза и от пълното унищожение на кренвирша и яйцата. Стараейки се да не си прехапя долната устна, се опитах да отмия гела в мивката, но единственото, което успях, бе да пъхна снопче косми в дупката. През завесата от течащи сълзи някак си се измъкнах от тоалетната и се насочих към кухнята. Когато стигнах там, вече не можех да ходя, така че последните метри до хладилника изминах пълзешком. Изкарах тавичката на фризера и открих там ваничка със сладолед, махнах капачето и я тикнах под себе си. Облекчението бе фантастично, но не за дълго, понеже сладоледът се разтопи и адското парене се завърна с нови сили. А и ваничката бе твърде малка, така че не успях да бъда от полза на дупката на задника си. Започнах да ровя из фризера, надявайки се да намеря нещо - сълзите вече бяха толкова обилни, че почти нищо не виждах. Напипах пакет, в който, както после се оказа, имаше замразени бобени кълнове, и го разкъсах колкото се може по-тихо. Грабнах няколко кълна и безуспешно се опитах да си ги набутам между бузките. Не помогна - а и на всичкото отгоре гелът проникна в правото черво и сега там все едно работеше реактивен двигател. Надявам се, че никога през живота си за втори път няма да си мечтая в кухнята внезапно да се бе оказал снежен човек - гей. Разбирате ли колко ниско бях готов да падна, само и само за да отмине болката? Единственото решение, което хрумна на изтерзания от болката ми мозък, бе внимателно да пъхна едно кълнче там, където досега не бе раснало ни едно растение. За съжаление жена ми дочула странните звуци от кухнята и решила да провери какво става. Когато влезе в кухнята, завари потресаваща гледка: аз лежа на пода, вирнал задник, от който капе ягодов сладолед, и си тикам фасул в гъза с думите "О-о-о, какъв кеф...". Това несъмнено я шокира и тя закрещя. Не я бях чул да влиза и това така ми изкара акъла, че червото ми се сви в спазъм и кълнчето с немалка скорост излетя към жена ми. Мда, ясно, че бобен кълн, с който пърдят в твоя посока в 12 часа през нощта, не е изненадата, на която тя бе разчитала... а и на следващия ден трябваше дълго да обясняваме на децата къде изчезна сладоледа... в общи линии, благодарение на Veet може да се лишиш не само от космите на тялото си, но и от достойнството и самоуважението си.

[xcm]

:D

[nunev]

„Веднъж мишката забелязала, че стопанинът на фермата е сложил капан за мишки. Тя разказала за това на кокошката, овцата и кравата, но те всичките и отговаряли:

- Капанът за мишки е твой проблем, а не наш!

Малко по-късно в капана се хванала змия и ухапала жената на фермера.

Опитвайки се да я излекуват, сварили на жената супа от кокошката. После заклали овцата, за да нахранят всички, пристигнали да навестят болната. И накрая заклали кравата, за да нахранят гостите, дошли на погребението.

И през цялото време мишката наблюдавала от дупката си, мислейки за нещата, които са чужд проблем, докато не станат твой!“

Д.Стайнбек

[valboss]

Нора съм. С моя Кольо ще ходим на сватба. Притеснена съм от изцепките му и въпреки че не мога да ги обхвана всички, му давам задължителен списък със забрани:

- Не се напивай като глиган.

- Не целувай булката с език – няма такъв обичай.

- Не танцувай казачок с бабата на свекъра.

- Не яж нищо, което не е храна – салфетки, свещи, цветя, акордеон, шапката на попа, ръкава на кумата...

- Не викай като ненормален: „Ебаньееее-е-е-ееее Миайловграааааад... ваща макя збръканаааааааа...”

- Недей да биеш музикантите от оркестъра – те наистина не знаят песента „Ейнджъл ъф дет”.

- Не играй кючек с попа – после ще съжаляваш.

- Не си пълни джобовете с руска салата – и вкъщи си имаме.

- Не се събличай гол до кръста – редица видове мечки имат по-малко козина от теб.

- Не говори на диалект – хората не са длъжни да знаят езика на твоето село.

- Не слагай запалена пиратка в джоба на младоженеца... също и в чашата му.

- Не разказвай на всеослушание какви венерически болести си добил в гимназията.

- Недей да пускаш сигнална ракета... сред сватбарите... в асансьора.

- Не разказвай колко способна е булката в леглото – и без това всички знаят, че си я оправил в миналото.

- Няма хоро, което се играе с пържоли на раменете.

- Не пуши цигари с хорските деца в тоалетната – не си в пети клас. Не пуши марихуана с младежите – не си в седми клас.

- Не танцувай като маймуна на дансинга с приятелите си идиоти.

Идва денят на сватбата. Изнервена съм. Кольо е по комшиите за дрехи . Връща се. Аз се донагласям в спалнята. Сега ще отида при него, за да му покрещя. С бойно настроение влизам в хола. Господи... не може да бъде... Оглеждам се да не съм объркала апартамента. Моят Кольо не изглежда като себе си – сако, синя риза върху бяла фланелка, дънки, обувки(?!), приветливо изражение. Брадата му е подредена и не прилича на ударена от ток лястовичка. Косата сресана на една страна, целият лъха на свежест. Изглежда като английски джентълмен, завърнал се от изследователска мисия в Египет. Гледа ме с някаква могъща аристократичност. Няма да му викам... ще го заведа оттатък и ще му изневеря със самия него... В колата сме (краката ми още треперят). Изтървахме подписването и пътуваме към ресторанта. Настаняваме се на отредените ни места. Празненството тече вяло, а любимият се държи културно – разговаря с околните за поезия, здравеопазване, за архитектурата на спирките от градския транспорт... Някои от приятелите му идват и го провокират за глупости, но той е железен. На масата ни пристигат младоженецът и булката. Женихът казва: „Братле, какво ти има, останалите говорят, че си станал чехъл?” Прясната му жена добавя: „Кольо, точно нашата сватба ли реши да провалиш, мерзавец?!” Сърдити се връщат на местата си. Имам власт – той е послушен. Но знам, че това му поведение е измамно – той не е щастлив така... нито пък аз. По-добре да го развържа. Казвам му го. ”Сигурна ли си?” „Да, прави каквото ти е на сърце. Обичам те!” „И аз те обичам, красиво влечуго!” Изпива си ракията на екс, сипва втора и се провиква: „Ебаньееееееее Миайловграааад... ваща макя шашувааааа...” Човешките маси настръхват и скачат като психично болни на воденото от него хоро (и аз съм там). После скришом залива част от дансинга с олио за първия танц на младоженците. Подло ги тика към олятото място. Започват на „Нотинг елс метърс.” Естествено още в началото се хързулват – булката прави разчекнато салто във въздуха (краката ѝ сочат във всички страни на време-пространството, само не и надолу), а младоженецът, в стремежа си да я улови някак, засажда главата ѝ в циментовия под, падайки с гръм върху нея. Роднините са силно сащисани, а приятелите се валят по земята от смях като компоти. Младоженецът е изгубил предните два зъба, а жена му до края на живота си ще ражда обърната по корем. Лежат прегърнати на земята, но така силно се смеят, че тревогата в околните се изпарява. Кольо и другарите му шашкъни продължават с идиотщините – танци, туист, замеряне с торта, надпиване, надиграване... Шоуто е впечатляващо – залата кънти от веселба. Сетне моят прави редовния си номер – води ме при непознатите гости, представя ме за сестра си и пита невинните хора дали одобряват това, че се сношаваме. Повечето сватбари са скандализирани, а от попа получаваме отлъчване от църквата. Когато сядаме да починем на масата, различни по възраст господа идват да ме спасят от „кръвосмешението”, предлагайки ми рамото и дома си. Не съм горделива, но е някак вълнуващо да съм обект на мъжкото рицарство. После ходихме на дискотека, но от там няма да разказвам, защото не помня точно кое как беше. Прибираме се сутринта с „Дринк енд драйв”. Моичкият през цялото време е бил с натъпкани джобове с пържоли и салати. Сега ги подарява на котката

[nunev]

%7Bstyle_images_url%7D/offtop.gif

http://prikachi.com/images/12/8973012R.jpg

+18
http://prikachi.com/images/20/9029020j.jpg

[valboss]

Рецепта за ябълков пай(за мъже)

Вземете от хладилника 10 яйца, оставете седемте здрави на масата, сега изтрийте пода и следващия път бъдете по-внимателни.

Вземете голяма купа, разбийте в ръба й яйцата и изсипете тяхното съдържание в купата.Изчистете масата и столовете от жълтъците, бъдете внимателни.

И така, имаме 5 жълтъка в купата.Сега вземете миксер, сложете му накрайниците за бъркане и разбийте жълтъците, нищо, пробвайте пак да поставите накрайниците....

Сега разбивайте.

Измийте си лицето, шията ръцете и гърба, махнете жълтъка от ушите.

И тъй, сега имаме в купата 2 разбити жълтъка, колкото и са ни необходими за пая.

Сега облепете стените и прозорците на кухнята с вестници, покрийте мебелите с някакви стари тъкани...

Време е да добавим брашното, сипете в чаша 200 грама, изсипете чашата в купата при жълтъците, останалите 800 грама внимателно съберете и върнете в пакета.

След като се убедите че стените и прозорците са наистина добре облепени, започнете разбиването на сместа.Вземете душ.

Вземете 4 големи ябълки и остър нож, предварително изтичайте до аптеката за йод, пластир и бинт.

Време е да пристъпим към чистенето на ябълките, обработете палеца с йод и го бинтовайте.

Нарежете ябълките на кубчета и помнете че са ни необходими 2 ябълки, така, че в процеса на приготвянето може да изядете само половината,междувременно обработете с йод показалеца и средния пръст и ги бинтовайте.

Единствената останала и вече нарязана на ленти ябълка я прибавете в купата. Останалите ги съберете от земята и ги изхвърлете.

Разбъркайте отново с миксера, измийте хладилника, защото ако засъхне се мие трудно.

Сега изсипете готовата смес в леко намазана с олио тава и я сложете във фурната.

Почакайте час и ако няма видими промени включете фурната.

Като се събудите не звънете в пожарната, а отворете прозорците и фурната.

След всичко преживяно идете в близката кръчма

[nunev]

.........

Душата между две дихания отлита,

при идване и при отиване от този свят.

Тя търси път във този промеждутък и се пита,

дали покой за нея ще намери в този рай и ад.

Животът е падение, възход и тъй протича,

омраза и любов ръка в ръка вървят.

Човек във този лабиринт отчаяно се лута,

докато тяло и душа, пред вечността смирено се явят.

08.01.14г. Дядо Генчо.

[_Atanas_]

http://seir.bg/pictures/62148_thumb.jpg

[nunev]

Човекът е високоорганизирана материя – белтък, протеини и митохондрии. А животът е химически и електромагнитен процес в същата тази материя. Бой, стригане, чалга и Карл Маркс. Ако не ми вярвате, разходете се по площад "Славейков" или Централна автогара, прочетете заглавията, ограмотете се малко. Половината от хартията там е на тема самоусъвършенстване, „селф хелп“. (Другата половина е за масоните, евреите и заговорите.) Езотерика, душеспасителна мъдрост, рецепти и наръчници за духовно извисяване на белтъка у нас, както и за доставяне на удоволствие на същия този изтръпнал белтък. Белтъчето трябва да се гъделичка правилно. Гъди – гъди. И на него му е кеф, горкото. Ернст Мулдашев ни обяснява „От кого сме произлезли“, академик Норбеков ни обяснява как да си направим „енергийна клизма“, хиляди и милиони йоги, моги, тантри, мантри, харе кришна, ошо, намасте, чакри, енергийни аури и прочие зловония от ада ни навигират стъпка по стъпка и точка по точка как да станем доволни от скапания си живот, братле, как от свине да се превърнем в лебеди или как да бъдем съвършени егоисти, с две думи – учат ни на щастие.

 

А щастието, брат, е нещо изключително. Не е като да бъдеш просто свиня и да ти е хубаво в кочината. (Както рече един средностатистически и високоизвисен индивид – сватбите се правят, за да се събере някой лев за „младото семейство“. Аз, вика, романтика не ям. Майната й, вика, на твоята романтика. До неговото ниво на извисеност обаче се стига след много и тежки тренировки.)

 

Обичам да се разхождам покрай сергии с вестници, списания и книги. Извисявам се, да ви кажа честно, дори само от четенето на заглавията. Като се извися достатъчно, сядам да пия чай (любимият ми е от маточина и мента, успокоява нервите). Отпивам бавно, чета любимия си вестник „Лична драма“, понякога го сменям със „Строго секретно“, решавам кръстословици и разсъждавам за Човека и Вселената. Невъзможно е, казах си аз в един такъв момент, невъзможно е да остана безучастен! Да не отдам и аз своя скромен принос в борбата с духовната низост! Не и не! Длъжен съм да даря на човечеството своето мъничко, но важно откритие. И се заех да пиша и систематизирам учението. Нарекох го простичко - „Ръководство за духовно извисяване“.

 

В дъното на всичко стои прозрението на древния китайски мъдрец и мой прародител по съребрена линия Ни Фън (нарекли са ме на него). През вековете много ерудирани умове са доразвивали и усъвършенствали учението, например староеврейският лекар уролог Мордухай Голденщайн или пък моят приятел и моето трето аз доцент Мъдрев. То е достигнало до мен, предавано от ръка на ръка и от поколение на поколение. И за първи път ще види бял свят едва сега. Гответе се за изненади. Нищо вече няма да е същото.

 

Ще започнем с по-леките упражнения. За да усетите, че сте положили началото на нещо голямо и велико, можете да почнете да изпълнявате няколко определени действия, като не е нужно да бъдат в строга последователност. Допуска се и дори се насърчава смесване и комбиниране. Също така можете да вършите няколко от тези действия наведнъж. Резултатът в такъв случай е по-осезаем и ярък. Упражненията само отначало ще ви се сторят странни, но това е измамно впечатление. Абстрахирайте се и просто започнете терапията! Съвсем скоро ще се убедите сами, че съветите ми винаги и безотказно дават духовните плодове, необходими на вашия високоорганизиран белтък!

 

Основният принцип на ръководството ни е ВСИЧКО ПРЕКАЛЕНО Е ПОЛЕЗНО.

 

Упражнение първо: време е да почнете да пушите и да пиете. Но не просто да станете пушач и пияч. Почувствате ли дори за миг духовна празнота и упадък, незабавно започнете да се наливате и да димите, докато главата ви се превърне в огромна камбана и докато ви се удебели езикът така, че вече сте неспособни да артикулирате (раартракалюрляте) думите нормално, а белите ви дробове засвирят като сто каба гайди. На следващия ден ще се почувствате особено. Но не се плашете – до духовното ви извисяване има само някакви си часове мъки и гадене. А когато то настъпи, ще сте убеден, че вече никога няма да погледнете алкохол и цигари. Невърмор! И вие сте на едно стъпало по-високо в духовната стълба – вече изпитвате покаяние и срам.

 

Упражнение второ: станете гаден егоист и грубиян! Двете не вървят заедно задължително, но да не изпадаме в подробности. При липса на духовен живот и при отчайваща скука, просто е необходимо да изкарате гнева си на човека до вас. Върху неговата бедна глава. Ако нямате свойството да се гневите, тогава се постарайте да разкарате досадата чрез един сочен, звучен и болезнен скандал. Влагайте колкото може повече страст. Не отстъпвайте. Хвърляйте чинии, дистанционни, лампи, столове. Нека и съседите се заслушат. Ако използвате физическо насилие, внимавайте да не навредите сериозно на ближния си. Все пак много скоро след това ще усетите, че сте прекалили и ще ви се прииска да се сдобрите. И точно тогава ще настъпи вашето духовно извисяване, вашата малка победа над лошите енергии. Толкова е хубаво да се сдобрявате, нали!

 

Упражнение трето: лъжете и/или крадете! Представете си, че си сте се разложили пред телевизора и нещо ви е тъпо. Абсолютен духовен декаданс. На дъното сте. Време е за нещо подло и отвратително. Технически това упражнение е по-сложно за изпълнение, но за сметка на това е налично голямо разнообразие от похвати за неговото осъществяване. Идеята е след краденето и/или лъгането да усетите много дълбоко и разтърсващо покаяние. Щом усетите буца в гърлото и тегавост в душата, след като сте излъгали най-близките си или сте откраднали невинността на половинката си и сте я измамили най-подло, значи упражнението е изпълнено успешно.

 

Упражнение четвърто: псувайте! Постоянно, перманентно и непрестанно изричайте всички сквернословия, които знаете, съчинявайте нови комбинации от тях, псувайте до откат, докато не ви излезе херпес на устните от толкова мръсотия. Ще видите, че словото има пречистваща сила. Че думите могат да предизвикват физическа болка. След болката вие ще почувствате как постепенно в душата ви се промъква една тънка и остра ненавист към всяка грозна дума. Тогава вече ще сте на правилен път – пред вас е следващото стъпало от извисяването ви. След неколкократно повторение на упражнението ще почнете да издавате единствено възвишени звуци и ще изговаряте само красиви думи – любов, розови балони, позитивизъм, Радан, европейски ценности и подобни. Поезия. От този момент нататък дори само да чуете някой да споменава нечия майка, ще получавате пристъп на уртикария и гърлени спазми.

 

В следващите ни лекции очаквайте описание на конкретни техники и примери, които ще ви помогнат да изпълнявате по-ефективно упражненията, както и следващи упражнения от по-високо ниво. Духовното извисяване, както виждате, е твърде елементарна работа и може да се постигне с минимални усилия. Не се иска никакъв талант, а само труд. Дерзайте!

 

Забележка 1: Учението ни не е подходящо за хора, лишени от съвест. При тях нищо от гореописаното няма да подейства и ще си загубят времето в напразни опити. Затова е необходимо най-напред да се установи чрез рентген дали въпросното качество е в наличност. За лишени от съвест можем да препоръчаме друго наше учение, разработено съвместно с доцент Мъдрев под надслов: „Копаене с мотика или права лопата на село през пролетта“.

 

Забележка 2: Настоящото ръководство не се препоръчва и на самотници по разбираеми причини – нямат си ближен, с когото да тренират. На тях можем да предложим нашата брошура „Как да се запознаваме с интересни хора онлайн и да водим виртуален диалог, който да прерасне във физическа среща, без да се изложим.“

 

Николай Фенерски

[nunev]

Човекът е високоорганизирана материя – белтък, протеини и митохондрии. А животът е химически и електромагнитен процес в същата тази материя. Бой, стригане, чалга и Карл Маркс. Ако не ми вярвате, разходете се по площад "Славейков" или Централна автогара, прочетете заглавията, ограмотете се малко. Половината от хартията там е на тема самоусъвършенстване, „селф хелп“. (Другата половина е за масоните, евреите и заговорите.) Езотерика, душеспасителна мъдрост, рецепти и наръчници за духовно извисяване на белтъка у нас, както и за доставяне на удоволствие на същия този изтръпнал белтък. Белтъчето трябва да се гъделичка правилно. Гъди – гъди. И на него му е кеф, горкото. Ернст Мулдашев ни обяснява „От кого сме произлезли“, академик Норбеков ни обяснява как да си направим „енергийна клизма“, хиляди и милиони йоги, моги, тантри, мантри, харе кришна, ошо, намасте, чакри, енергийни аури и прочие зловония от ада ни навигират стъпка по стъпка и точка по точка как да станем доволни от скапания си живот, братле, как от свине да се превърнем в лебеди или как да бъдем съвършени егоисти, с две думи – учат ни на щастие.

 

А щастието, брат, е нещо изключително. Не е като да бъдеш просто свиня и да ти е хубаво в кочината. (Както рече един средностатистически и високоизвисен индивид – сватбите се правят, за да се събере някой лев за „младото семейство“. Аз, вика, романтика не ям. Майната й, вика, на твоята романтика. До неговото ниво на извисеност обаче се стига след много и тежки тренировки.)

 

Обичам да се разхождам покрай сергии с вестници, списания и книги. Извисявам се, да ви кажа честно, дори само от четенето на заглавията. Като се извися достатъчно, сядам да пия чай (любимият ми е от маточина и мента, успокоява нервите). Отпивам бавно, чета любимия си вестник „Лична драма“, понякога го сменям със „Строго секретно“, решавам кръстословици и разсъждавам за Човека и Вселената. Невъзможно е, казах си аз в един такъв момент, невъзможно е да остана безучастен! Да не отдам и аз своя скромен принос в борбата с духовната низост! Не и не! Длъжен съм да даря на човечеството своето мъничко, но важно откритие. И се заех да пиша и систематизирам учението. Нарекох го простичко - „Ръководство за духовно извисяване“.

 

В дъното на всичко стои прозрението на древния китайски мъдрец и мой прародител по съребрена линия Ни Фън (нарекли са ме на него). През вековете много ерудирани умове са доразвивали и усъвършенствали учението, например староеврейският лекар уролог Мордухай Голденщайн или пък моят приятел и моето трето аз доцент Мъдрев. То е достигнало до мен, предавано от ръка на ръка и от поколение на поколение. И за първи път ще види бял свят едва сега. Гответе се за изненади. Нищо вече няма да е същото.

 

Ще започнем с по-леките упражнения. За да усетите, че сте положили началото на нещо голямо и велико, можете да почнете да изпълнявате няколко определени действия, като не е нужно да бъдат в строга последователност. Допуска се и дори се насърчава смесване и комбиниране. Също така можете да вършите няколко от тези действия наведнъж. Резултатът в такъв случай е по-осезаем и ярък. Упражненията само отначало ще ви се сторят странни, но това е измамно впечатление. Абстрахирайте се и просто започнете терапията! Съвсем скоро ще се убедите сами, че съветите ми винаги и безотказно дават духовните плодове, необходими на вашия високоорганизиран белтък!

 

Основният принцип на ръководството ни е ВСИЧКО ПРЕКАЛЕНО Е ПОЛЕЗНО.

 

Упражнение първо: време е да почнете да пушите и да пиете. Но не просто да станете пушач и пияч. Почувствате ли дори за миг духовна празнота и упадък, незабавно започнете да се наливате и да димите, докато главата ви се превърне в огромна камбана и докато ви се удебели езикът така, че вече сте неспособни да артикулирате (раартракалюрляте) думите нормално, а белите ви дробове засвирят като сто каба гайди. На следващия ден ще се почувствате особено. Но не се плашете – до духовното ви извисяване има само някакви си часове мъки и гадене. А когато то настъпи, ще сте убеден, че вече никога няма да погледнете алкохол и цигари. Невърмор! И вие сте на едно стъпало по-високо в духовната стълба – вече изпитвате покаяние и срам.

 

Упражнение второ: станете гаден егоист и грубиян! Двете не вървят заедно задължително, но да не изпадаме в подробности. При липса на духовен живот и при отчайваща скука, просто е необходимо да изкарате гнева си на човека до вас. Върху неговата бедна глава. Ако нямате свойството да се гневите, тогава се постарайте да разкарате досадата чрез един сочен, звучен и болезнен скандал. Влагайте колкото може повече страст. Не отстъпвайте. Хвърляйте чинии, дистанционни, лампи, столове. Нека и съседите се заслушат. Ако използвате физическо насилие, внимавайте да не навредите сериозно на ближния си. Все пак много скоро след това ще усетите, че сте прекалили и ще ви се прииска да се сдобрите. И точно тогава ще настъпи вашето духовно извисяване, вашата малка победа над лошите енергии. Толкова е хубаво да се сдобрявате, нали!

 

Упражнение трето: лъжете и/или крадете! Представете си, че си сте се разложили пред телевизора и нещо ви е тъпо. Абсолютен духовен декаданс. На дъното сте. Време е за нещо подло и отвратително. Технически това упражнение е по-сложно за изпълнение, но за сметка на това е налично голямо разнообразие от похвати за неговото осъществяване. Идеята е след краденето и/или лъгането да усетите много дълбоко и разтърсващо покаяние. Щом усетите буца в гърлото и тегавост в душата, след като сте излъгали най-близките си или сте откраднали невинността на половинката си и сте я измамили най-подло, значи упражнението е изпълнено успешно.

 

Упражнение четвърто: псувайте! Постоянно, перманентно и непрестанно изричайте всички сквернословия, които знаете, съчинявайте нови комбинации от тях, псувайте до откат, докато не ви излезе херпес на устните от толкова мръсотия. Ще видите, че словото има пречистваща сила. Че думите могат да предизвикват физическа болка. След болката вие ще почувствате как постепенно в душата ви се промъква една тънка и остра ненавист към всяка грозна дума. Тогава вече ще сте на правилен път – пред вас е следващото стъпало от извисяването ви. След неколкократно повторение на упражнението ще почнете да издавате единствено възвишени звуци и ще изговаряте само красиви думи – любов, розови балони, позитивизъм, Радан, европейски ценности и подобни. Поезия. От този момент нататък дори само да чуете някой да споменава нечия майка, ще получавате пристъп на уртикария и гърлени спазми.

 

В следващите ни лекции очаквайте описание на конкретни техники и примери, които ще ви помогнат да изпълнявате по-ефективно упражненията, както и следващи упражнения от по-високо ниво. Духовното извисяване, както виждате, е твърде елементарна работа и може да се постигне с минимални усилия. Не се иска никакъв талант, а само труд. Дерзайте!

 

Забележка 1: Учението ни не е подходящо за хора, лишени от съвест. При тях нищо от гореописаното няма да подейства и ще си загубят времето в напразни опити. Затова е необходимо най-напред да се установи чрез рентген дали въпросното качество е в наличност. За лишени от съвест можем да препоръчаме друго наше учение, разработено съвместно с доцент Мъдрев под надслов: „Копаене с мотика или права лопата на село през пролетта“.

 

Забележка 2: Настоящото ръководство не се препоръчва и на самотници по разбираеми причини – нямат си ближен, с когото да тренират. На тях можем да предложим нашата брошура „Как да се запознаваме с интересни хора онлайн и да водим виртуален диалог, който да прерасне във физическа среща, без да се изложим.“

 

Николай Фенерски

[valboss]

Георги Марков-Задочни репортажи за България:

1-ви май

Започваха да ни подготвят за Първи май месеци отнапред. Колко странно и небългарско звучеше „в чест на Първи май“. Всичко трябваше да става в чест на Първи май. Градът потъваше в лозунги, обещания, призиви. По предприятията се водеше и все още продължава да се води първомайско съревнование, хората трябваше да стават и лягат с Първи май. Радиото предаваше трудови „рапорти“ за изпълнения и преизпълнения в чест на Първи май. Всеки гражданин, който си изкарваше хляба някъде, биваше хващан в някаква първомайска дейност. Няколко дни преди манифестацията ние бяхме предупреждавани, често пъти срещу подпис, да се явим празнично облечени, с цветя и съответните лозунги на събирателния пункт, да кажем, в 7 часа сутринта, защото трамваите щяха да спрат в осем. По-късно наредбите станаха по-снизходителни. Но в началото цели мрежи от настървени отговорници и престараващи се активисти ни изтезаваха с купища изисквания. Така или иначе на самия ден ние се озовавахме на посоченото място и само смъртта можеше да бъде причина за отсъствие. Запомнил съм това дълго висене на реки от народ, който чакаше понякога по шест часа, за да му дойде редът да мине покрай трибуната. Беше уморително, а когато валеше дъжд, беше и отвратително. Отлъчването от строя се смяташе за голяма простъпка и трябваше да се дават най-изчерпателни обяснения. Дума да няма, че главната сила, която бе подбрала толкова хора из улиците на София, беше принудата. Много се съмнявам дали без принудата, без висящата постоянно заплаха срещу свободата и хляба организаторите биха могли да съберат дори една десета от хората. И в политехниката, и в предприятието тия заплахи често бяха изразявани най-неприкрито: „Който не дойде, да му мисли!“ „От всичко можеш да отсъствуваш, но от манифестацията — не можеш!“

Имаше нещо много потискащо и унизително в това висене с часове по улиците. Иронията и презрението по лицата на хората от ония първи манифестации впоследствие бяха удавени в дълготрайна горчивина.

От време на време отговорниците, които носеха ленти на ръцете си, се разтичваха, подбираха ни като стадо и ние се придвижвахме стотина крачки по-нататък към площада. Всеки софийски район си имаше свой собствен маршрут, но на площада обикновено преминаваха колоните на три района едновременно, иначе манифестацията би траяла два дни.

Някъде около обед или рано следобед най-после идваше и нашият ред. Ние внезапно се понасяхме с бърза крачка покрай Народната банка, всред шпалир от милиционери, за да се озовем на самия площад и слеем с движещите се човешки маси. Най-нещастните от нас носеха било грамадни портрети на великите вождове на пролетариата, било огромни лозунги и знамена. Престараващите се предприятия минаваха с цели макети, поставени върху платформи на камиони, където нагледно демонстрираха политически или трудови моменти. Така например върху една платформа облечени в бяло жени показваха как в шоколадената фабрика „Малчика“ се произвежда шоколад, а в следващата платформа прекарваха Тито затворен в клетка, после преминаваше някакъв макет на локомотив, зад който идваха, поставени върху високи пръти, няколко плашила, чиито лица се сменяха с годините, според случая — Никола Петков бе заменен с Трайчо Костов, който пък бе заменен с Тито или генерал Франко, или Аденауер, или Айзенхауер. След това върху друга платформа жени беряха рози, или предяха, или тъчеха, партизани с шмайзери атакуваха невидим враг, после преминаваше змеят или крокодилът на международната реакция, от чиито уста излизаше пушек, и т.н.

Мисля, че най-непоносимото — във всяка манифестация беше ужасният потоп, който се лееше от хилядите високоговорители. Изведнъж влезе в действие някаква антимузика, наречена партийна песен или масова песен, където мощни хорове ревяха безсмислени думи в безсмислени звуци. Но върхът принадлежеше на актьорите, застанали зад микрофоните на Радио София, които с непоносимо приповдигнат, фалшив патос ревяха някакви поеми, писани от поетическия еквивалент на Рачко Пръдлето. И до ден днешен помня тези нечовешки гласове да реват патетично:

Родино моя, червена родино,

твоят народ днес ликува…!

Или:

Ликувай, народе, Димитров те води!

Или Панталей-Матеевия стих:

Вдигни се, родна шир!

Когато този поетически материал, изглежда, се свърши, защото стахановците-поети не бяха успели да насмогнат, тогава влизаха в действие някакви словоизлияния, в които най-честата, любимата дума беше: „ликувай“. Всичко ликуваше. Народът ликуваше, партията ликуваше, дърветата ликуваха, птичките ликуваха, поетите ликуваха, Съветският съюз ликуваше, горите и реките ликуваха, армията ликуваше и „Работническо дело“ ликуваше на първата си страница.

И най-после идваше тържественият момент, когато ние, масата от човешки тела, преминавахме покрай високата трибуна на вожда, който също ликуваше…

И ето го сюблимния момент на всички манифестации. Нашата колона завива пред ъгъла на Народната банка и от самия завой редиците се разстройват, левият фланг силно изостава, в резултат на което грамадният лозунг, който Пешо и Наско носят, се накланя застрашително назад и удря жените по главите, като разваля прическата на високата Вера.

„Диванета!“ — крещи Вера, която е загубила четири часа, за да си направи фризурата.

„Давай! Давай! Не изоставай!“ — блъска ни с все сила нашият вечен отговорник Мончо и се втурва да изправя килнатия лозунг, на който пише „Да живеем и работим по Димитровски“. Ние принадлежим към Четвърти благоевски район, а успоредно на нашата колона върви Първи ленински район, т.е. работнички от някакво печатарско предприятие, чийто лозунг, смешно или не, е „Да живеем и работим по Ленински!“. Часът е един, слънцето напича и блузите на печатарките блестят като сняг. Те изглеждат доста приятни и хубави момичета и нашата мъжка колона извръща глави към тях, наляво, вместо да ги обърне към трибуната, която е надясно. Това кара Киро да побеснее. С червено от гняв и потно от горещината лице той, който гордо крачи пред колоната, се обръща към нас и като продължава да върви заднишком, крещи:

„Не зяпайте момите! Обърни главата надесно! Чуваш ли какво ти казвам!“

И цяла България ликува пред твоя взор,

свободна от ярем и позор…!

— кънти по близкия високоговорител гласът на моя приятел Данчо Матев.

„Надесно! Обърни се надесно, ти казвам! — от устата на Киро хвърчат слюнки. — Мончо — вика той на отговорника, — подхвани ги тия отзад!“

Мончо отново се втурва назад, за да отдели нашето предприятие от следващото, което е някаква кожарска фабрика. Техният авангард и нашият ариергард, в който се намирам аз, са се слели.

„Назад! — вика Мончо. — Не ни замърсявайте предприятието, кожодери!“ — вика той с ненавист, вместо да каже „кожари“.

„Остави хората, нали е все едно!“ — казвам на Мончо, докато всички се устремяваме напред.

„Не може! — реве Мончо, за да надвика високоговорителите. — Не може те да минават под нашите проценти!“

Мончо иска да каже, че ние сме си изпълнили плана, а те не са, и те не бива да получат поздравленията, които се полагат нам. И докато той води война да раздели нас от кожарите, всред нашата колона става нещо. Точно в средата изведнъж се образува дупка и целият строй отива на кино.

Както слънцето свети,

както върховете блестят,

така и ти, партийо…!

Този път гласът е на Мирослав Миндов.

„Абе вие на манифестация ли се намирате или на пазар!“ — чувам гласа на Киро, който се е намерил в средата на бъркотията.

„Киро бе, патъкът бе, Киро! Нов беше!“ — говори му бай Дикран и разблъсква всички назад. Ние вървим напред към трибуните, а бай Дикран върви назад и си проправя коридор. Киро търчи след него и пищи:

„Остави го, ти казвам, бе! Бос ще минеш! За резил станахме, бе!“

Оказва се, че горкият бай Дикран си е загубил едната обувка. Той взел назаем по-нови обувки от брат си и сега беше загубил братовата си обувка.

„Ако беше моя, нямаше да я търся! Ами е на брат ми бе, Киро!“ — контраатакува той и успява да се отдалечи. Защото ние вече се изравняваме с трибуната и Киро не може повече да рискува. И докато бай Дикран изчезва назад в човешките вълни по дирите на потъналата братова обувка, Киро пак извисява глас:

„Агитката!“

Това са дузина момичета и момчета отпред, които цял месец са репетирали разни лозунги.

„Вечна слава, трудови народе!“ — се лее от високоговорителя женски глас, който не мога да идентифицирам.

„Вечна слава!“ — крещи Киро.

„Вечна слава! Веч-на сла-ва! Веч-на сла-ва! Веч-на (сла-ва! Ура-а-а-а!“ — викат пискливо тия от агитката и вдигнат ръце, в които има отдавна удушени цветя. Размахват ги.

Сега сме точно срещу трибуната, където в монументални пози са застанали дузина дебели хора. Някои от тях, вероятно уморени от дългата манифестация, са се подпрели на парапета, други са скръстили ръце, а един дори се чеше по главата.

„С Бе-Ка-Пе на-пред! С Бе-Ка-Пе на-пред!“ — скандира нашата агитка.

А отзад чувам силния грохот на кожарите, които реват невероятен лозунг:

„По-ве-че ко-жи за пар-ти-я-та!“

Хубавите печатарки също имат агитка, но тя не е гласовита и буквално нищо не се разбира в цялата тази гласова канонада. Отчаяни, те поемат следващия лозунг на Киро:

„При-вет, лю-би-ми ръ-ко-во-ди-те-ли!“

Цялото ни преминаване пред трибуните трае не повече от половин минута, но сигурно това е минутата на най-голямото изпитание за моите уши. Това е някакво всемирно състезание по надвикване — групово и индивидуално, плюс военната музика отсреща, която безспирно свири „Да живей, живей труда!“, плюс залповете, които изстрелват високоговорителите, където патетиката продължава да се лее с ново производство:

Една страна, един народ,

тебе славят, партийо чудесна…!

Мисля си дали бай Дикран си е намерил обувката и се опитвам да отгатна дали е лявата или дясната. Представям си сцената, която ще разиграе брат му, голяма пинтия… И сега внезапно ми идва на ум, че цялата тая история с обувките е умишлена, че нашият дърводелец сигурно се е хванал на бас, че ще си загуби обувката пред трибуната, и се засмивам:

„Ха така! — вика Киро, който неусетно се е озовал до мене. — Усмихнете се като другаря Марков! Какво се влачите като на погребение! Засмейте се! И надесно!“

Поглеждам надясно. Между мене и трибуната се изпречва бухналата фризура на Вера. Когато тя отминава, виждам апапите от вътрешните войски, образували плътен кордон между ония на трибуната и ликуващия народ. Вглеждам се в лицата на войничетата. Те са замръзнали в някакви гюромихайловски пози, като че всеки се е съсредоточил в някаква точка пред себе си, оглушал е и е онемял. Минава ми през ума, че вероятно така им е било наредено, да стоят в позата на неодушевени предмети.

„Да живее народната армия!“ — викат печатарките, но войничетата от вътрешните войски не трепват.

Вместо тях отгоре, откъм трибуната, една ръка уморено се раздвижва.

„Ура-а-а!“ — викат кожарите, които не са си изпълнили плана, и печатарките, които са го преизпълнили.

И така отминаваме. Ние завиваме надясно край военното министерство, а печатарките триумфално отминават с белите си блузки по булевард „Руски“ към хотел „България“. Някои от нашите младежи гледат с въздишка след тях и явно биха сменили колоната, ако не е застрашителният глас на Киро:

„Не се отклонявай! Манифестацията не е свършила!“

„Киро — обръща се към него Наско, — кажи на някой друг да вземе лозунга, че ръцете ни отмаляха!“

„Ами някой друг да вземе Георги Димитров!“ — пискат тия изпод големия портрет на вожда и учителя.

„Ами какво да кажем ние!“ — обаждат се двама от общите работници, които мъкнат гигантски портрет на Ленин.

„Още малко, другари!“ — казва насърчително Киро, защото знае, че никой няма да се нагърби да мъкне тези тежести.

Пред Народния театър за миг спираме, защото улиците пред нас са задръстени. Киро не крие възторга си.

„Видехте ли! — казва той. — Другарят… махна специално за нас! Като прочетоха на плаката сто и десет процента! Специално на нас!“

„Може да са махнали и на печатарките! — казва някой. — С тия бели блузи и така младички…!“

„Какво искаш да кажеш? — срязва го Киро. — Другарите не са пезевенци! На тебе като акълът ти е в белите блузки, хората гледат на тия работи отвисоко!“

„То трябва да е много тежко да стоиш няколко часа на трибуната — намесва се в разговора Георги. — Аз не бих могъл да издържа! Злато да ми дават!“

„Ами сигурно трябва от време на време да си почиват… Сигурно трябва да има столове отзад… па може и кафенце…!“

„Нема! — категорично казва Киро, който е чул разговора. — Нема ни кафенца, ни столове! Това са нашите ръководители! Те стоят и ще стоят там докрай! Тия работи не стават с кафенца и столове!“

Той възмутено отминава. Едва сега отнякъде се появява олющената фигура на бай Дикран, който обаче не може да си пробие път към нас. Всички гледат към него и викат: „Обувката! Намери ли я?“

Бай Дикран внезапно се навежда и после вдига ръце във въздуха и ни показва и двете си обувки.

„Ура-а-а!“ — викат тия от агитката, но този път весело и искрено.

Колоната се изтегля по посока на пощата, където Мончо и Киро ни казват, че можем да си вървим. Ние се разпиляваме всред човешкото стълпотворение. Но манифестацията продължава и високоговорителите продължават да ни преследват настойчиво от всяко второ дърво. Мирослав, Данчо, Спас и дузина други продължават неизтощимо своя свръхпатос от същите клишета, които бяхме слушали предишните години и щяхме да слушаме през следващите-години. Манифестацията, както винаги, щеше да завърши с физкултурен парад и след него щяха да се понесат неизбежните танцови ансамбли, изпълняващи народни хора.

После високоговорителите щяха да замлъкнат, за да настъпи най-желаната тишина на света.

Редактирано 1 Май 2017 от valboss

[de4i]

[valboss]

Туй чучурче е вързано с радиатора - тоест, бубуто разполага с топла и студена вода ! :respect:

[valboss]

Любимата изкара книжка, тъкмо когато се взехме. Такова каране не бях виждал – явно свидетелството е било издадено от инструктор, членуващ в съюза на слепите. Купихме си втора кола, че да не припарва до моята. Форд Сиера хечбек, едно и шест бензин, 85-та година. Страшен ръняк – изгнила отвсякъде, изтърбушен салон, за да дадеш на задна, трябва да включиш парното. Гумите – галоши, моторът хрипти като туберкулозно болен, форсираш ли го, се отваря багажникът. За да завиеш наляво, първо трябва да навиеш волана половин оборот в дясно, искаш ли да поемеш надясно – пускаш задължително чистачките, инак не ще. Единият фар свети навътре към купето, другият в Космоса. Моята Нора се влюби в първата си кола. Била страхотна: червена (всъщност ръждясала), спортна (защото е грохнала), миришеща на състезателно гориво (предният собственик се е опитал да я изгори)... С бъдещата ми годеница и таралежът Тихомир сядаме вътре за първо кръгче (тапицерията смърди на умрели койоти). Не ще да запали – вдигам капака. Ами тоя акумулатор е от кръщенето на баба ми. Имам един резервен в мазата. Слагам го – стойката му е счупена, но с една дъска и малко тел някак го заклещвам на положение. Втори опит – стартерът вие като магаре, раждащо носорогче. Коляновият вал превърта, а отзад излиза гъст чернобилски дим. Потегляме с грохот на бетонопробивна машина. Прави ми впечатление, че когато пуска касетофона или отваря прозореца, Нора натиска съединителя. Така я били учили – винаги съединител. Откривам, че в жабката са свили гнездо стадо гарвани, а някъде отзад върлуват лисици. Радиото хваща само чалга станции, но нищо – пак се забавляваме. Леко ускорение – викам на Норката да изпробва спирачките. Натиска ги с все сили. Браво, при скорост от 40 км/ч спирачният път е половин километър. Тръгваме по черно, та да не убием някого. Автомобилът трещи ужасно: губим задна лява врата, птиците отлитат, яйцата им се излюпват, лисиците търсят коланите на задните седалки. През запалката потича антифриз, а предният амортисьор се е показал сред чистачките (които работят само при дръпната ръчна). Стигаме рекичката. Колата угасва с тътена на малка водородна бомба. Взел съм ракия, два големи селски домата и сол. Тримата пием и си приказваме (Тишката мези с диви круши). Лъжа любимата, че в ония храсти съм намерил много интересна костенурка. Тя идва заинтригувана, знаейки, че няма никаква костенурка – върша си съвестно мъжката работа. Смрачава се. Тая барака изобщо не ще да запали. Наклаждам огън и убивам една умряла риба. Разглобявам седалките и ги слагам на топло. Вечеряме. Какво му трябва на човек – момиче с което се обичате, един верен приятел, ракия и цигари. Говорим до късно (Тишо се нацепва като глиган и го скривам в жабката при пиленцата, за да не тръгне на пияна глава да търси любов, па и да не го изяде някой звяр). С Нора търсим костенурката за последно. Заспиваме пред огнището завити с едно мухлясало одеяло. На сутринта Сиерата пак не ще да тръгне. Любимата предполага, че водната помпа не подава искра в накладките. Трябва да бутам до село – добре че има лек наклон надолу. Сега разбирам защо Форд първи са инсталирали отопление на задното стъкло – през зимата да не им мръзнат ръцете на тия, дето бутат. Нора стана отличен шофьор – тежък десен крак, добре разпънат среден пръст, използване на богат залеж от свирепи клетви...

[_Atanas_]

[valboss]

Преди години отидохме на море , на бунгала в Созопол.

Яка компания, мацки, пиене, никакъв контрол.

Една вечер след як запой с домашна ракия, незнайно защо ни се дояде мед.

От другата страна на пътя имаше пчелин.

Оформихме здрава група и потеглихме.

От петимата в групата , никой хал хабер си нямаше къде точно се крие медът и ха-ха да се върнем , но другите щяха да ни скъсат от бъзик.

– Вижте, пичове - предложи Ванката. Да вдигнем кошерчето и право в бунгалото, там на светло ще решим какво да правим.

А нощта тъмна, като в кучешки гъз.

Но кошерите боядисани в жълто, бързо се ориентирахме.

– Ей този! -спря се Ванката.

– Що? -питам аз.

– Щото е най-голям! Като крадем , поне да е най-големият.

Правилно.

Грабнахме го.

И в този момент ни се нахвърли дребен , но трътлест помияр.

Лае та се къса и току налита към краката ни.

Разстоянието до бунгалото го взехме само на заден.

Четирима носехме кошера, а петият се занимаваше с песа.

Щом го ухапеше три пъти, се прехвърляше при носачите.

Пропадахме в някакви канали, спъвахме се в коренища и най-накрая изподрани и нахапани, стигнахме бунгалото.

Всички наддадоха тържествуващ рев и млъкнаха.

Ванката се плесна по челото и рече:

– А бе, копелета, донесли сте къщичката на кучето...

Редактирано 6 юли 2017 от valboss

[valboss]

“…Я ми кажи на български как се вика „партньор“? - Райна се ококори.

– Партньор?! Ами партньорът си е партньор… ох, не мога сега да се сетя… Мъжът ми е мой партньор! – викна тържествуващо.

– Ти и баба Рада сте партньори!

– Не ти казвам да ми го обясняваш, а да ми кажеш думата на български, можеш ли? – не я изпускаше Вангел.

– Чакай, ще се сетя… Спътник… Сродна душа… либе… – нещо ѝ трепна извътре.

– Боднаха ли те думите? Хубави са си нашите, нали?

– Хубави са! Питай ме пак!

– Талант как е?

– Дарба!

– Хубаво. А какво е концентриран?

– Концентриран – внимателен не е ли?

– Не е!

– Такъв, който… е събран в едно нещо.

– Съсредоточен му се вика на това. Чуваш ли каква умна дума е? Съ-средо-точен.

– Не бях се замисляла, питай още.

– Имам няколко любими. Креативен какво е?

– Ами такъв, който измисля, умен…

– Творец, Райно! Който твори. А информация на български как ще рече?

– Е, тук ме разби, информацията си е информация… чакай… знание! – обяви тържествуващо.

– Нищо подобно! Телевизията и компютърът те информират, така ли е? Там знание няма. Те само те уведомяват за нещо. Дават ти сведения къде какво се случва и това е! Ако искаш да придобиеш знание, учиш, ходиш на училище, четеш… не се просто уведомяваш. За жалост, на света вече му стига да е уведомен, не – да знае.

– Харесва ми това с думите, искам още!

– Комуникация какво е?

– Да си говорят хората…

– Така де, баба и внуче, като си говорят, какво правят?

– Общуват…, нали?

– Ето я друга мъдра дума. Общение има, приобщаване, общност, нещо общо и заедно се случва, затова е общуване. А хармония как е?

– Баланс!

– На български питам как е!

– Равновесие…

– Можело значи. А характер как е?

– Характер ли? Че това не е ли българска дума?

– Не.

– Не знам… Нали все казваме – добър характер, лош характер, този е с тежък характер, според характера на човека…

– Ето ти добър пример как една чужда дума е толкова як плевел в нашия език, че вече няма изкореняване. А нашата си дума е далеч по-кратка, удобна и звучна.

– И как е характер на български?

– Нрав.

– Всъщност я знам тази дума. Хубава е…

– Повечето хора я знаят. Те и баба знаят, че са имали, ама не я помнят. Традиция как е?

– Традицията си е традиция! Пълно е с книги за български фолклорни традиции.

– От това най ме боли, Райно! Такива книги трябва да са хранилища, убежища да са на народната памет. А в такова заглавие само думата „български“ е наша. Традиция значи „предание“, нещо предавано от уста на уста, прескочило векове. А фолклорът какво е?

– Не знам вече… Криво ми е да те слушам…

– Ще слушаш! Дано разбереш докъде я докарахме, фолклорът е на-родната памет, може да се рече и „народност“. Това са ни народните песни, народните приказки, народните хора, народните обичаи… И точно на тая памет българите изгубиха българското име и му туриха ново – фолклор… Още да питам ли?

– Питай.

– Енергия как е?

– Сила! – усмихна се Райна.

– Браво, Райно, има хляб в тебе! Има надежда!

– Е, да, ама не звучи същото, не е съвсем като енергия.

– Нима?! Чакай да те питам още нещо. Напоследък много говорят за „негативни енергии“, много е модерно. На български как е?

– Шегуваш се!

– Никак! Питам те, как е? Какво правят някои кукери, като обикалят и дрънчат с хлопки и чанове?

– Гонят злите сили… – тихичко рече Райна.

– И къде са тези зли сили?

– Навсякъде. По къщите, по хората, в мислите им.. .в думите им…

– Та как, викаш, било „негативни енергии“ на български?

– Зли сили… не е възможно…

– Такааа. Това е стар народ, Райно. И езикът му е стар. И няма как в един стар език да няма думи с насъщно и изначално значение. Важни са тези думи – те седят в основата на една памет. Там е изворът, от където идат приказките, преданията и обичаите на един народ. От където иде истината за неговата история. Стари думи – от старо злато, с голяма сила в тях. Да ти кажа и за хората, дето твърдят, че не било на български същото. Та те дори не си познават езика! Питай ги такива хора, както аз те питах сега тебе, кое как е на български. Няма да ти рекат, ще ти се ядосат. Но не от друго, а от безсилие, защото не знаят. Я се опитай да си представиш езика като една песен. Звуците в нея играят по техен си начин и създават тяхна си музика. Знаеш, че не може една песен да бъде преведена дословно на чужд език. Думите могат да имат съвсем еднакъв смисъл, но играта на звуците ще се препъне. Ще се препъне равновесието.

Новите думи ще тежат по друг начин, друго ще им е хорото на тях. И ще вземат да я килнат песента. Просто думите на всеки език звучат различно. Защо ли? Защото всеки народ си има негова памет и нрав и различно се е движил напред.

Ама да се върнем сега на нашата песен. Опитай се да заместиш в „Хубава си, моя горо!“ десет думи с английски със същото значение. Или поне пет. Или дори само една. Веднага ще прозвучи фалшиво, нали? Нещо ще се изкриви. Ще приспи ли някой детето си с такава песен? Магда ти е рекла, че човекът има корен – онова нещо, което е памет на род и народ. И че в него е силата ни, волята ни за живот. Родният език, на който като деца проговаряме, е неразделна част от този корен. Той е жив! Какво му се случва, ако го мърсим постоянно? Или ако просто го пренебрегваме… Обичта и омразата са две страни на отношението, така ли е?

Знаеш как работи тази сила, нали? Ако обичаш един човек, той си е добре около тебе, има си нужда от тебе, търси те. Ако го мразиш – той боледува и гледа да се махне от тебе, далече да е, да не го заразиш с лошотия. Но ако спреш да го забелязваш или го забравиш, може да умре! Защото забравата е липса на всякакво отношение. Тогава човекът остава непотребен. И залинява… Така е и с езика. Има хора, които го обичат, ползват го и се грижат за него. Има други, които не го долюбват, смятат го за беден и грозен. Но има трети, за които е непотребен и стар. И не си служат с него, не го и познават. Те са най-страшните и най-опасните! Защото не го правят от омраза, а от незнание. Който не знае, няма отношение. Когато не познаваш някой достатъчно, как да го обичаш и да се грижиш за него? Той ти е непотребен, нямаш нужда от него в твоя свят… И точно така умира един език…”.

 

Откъс от книгата "Стопанката на Господ"

[valboss]

Бедствено положение

 

Ще ви разкажа как се посреща бедствено положение на село. Преди десетина години се случих в моето селце, когато падна голямата зима. Ток няма от три дни. Навън е минус 10. Снегът стига до пъпа на жираф. В кухнята сме се събрали комшии. Грамадната старовремска печка бумти, наблъскана с дърва, а от процепите ѝ усмихнати зайчета играят по стените. Домашни суджуци, питка, сланина, пастърма, гъсто вино, здрава ракия, туршии и кисело зеле. Мъжете оживено блъскаме карти по потници, а жените с чаши в ръка си бърборят, седнали на ъгловите легла. Баба ми плете на двете запалени свещи, котката спи в скута ѝ. Децата беснеят около нас, като през половин час им се прави забележка да не крещят, все едно са „вртоглави”. От джобното радио приглушено се чува програма „Хоризонт”. Веселбата е уникално незабравима – разказват се смешки, стари селски истории, измисляме приказки, каните се пълнят за кой ли път... В теснотията сме се навряли петнайсетина човека, но от време на време успяваме някак да изиграем по едно хоро. Връз печката къкрят свински мръвки в огромна праисторическа тава. Идилия!

 

***

На дворната врата някой упорито дрънчи и вика. Както съм полугол, отивам да видя кой е. Екип на гражданска защита: „Господине, идваме да ви спасим!” „От какво!?” „От бедствието, как от какво? Ще ви извозим с военни камиони до общинския център (дано стигнем за два-три дни) и ще ви настаним в детската градина. Там е малко студено, тъй че си вземете по десет одеяла на човек. Храна няма, но аз ще ви раздам картофи от държавния резерв – пазим ги за такива случаи вече 35 години.” Преди да се опомня, двама ме грабват, опитвайки се да ме спасят. Единия го събарям, но отгоре ми се нахвърлят пожарникар и полицай. Заради глъчката мъжете от вкъщи изскачат (вуйчо е с манарата). Настава меле – спасителите се опитват да ни осакатят, за да ни предпазят. Повече са, но дружно успяваме да ги отблъснем. Гледам съседите отсреща издигат барикада пред портата си – следваме примера им. Обградили са ги и режат телената им ограда – за тях вече няма надежда. По-нататък чичо Ванко в отчаянието си, заварява входната врата. Избухват повсеместни въстания – всеки се брани с подръчни сечива, само да не бъде спасен. С моите другари излизаме в нелегалност и през дворовете помагаме на други хора от улицата да оцелеят при освобождението (нашият двор се пази от пуснатото на свобода великанско куче Омуртаг). Все пак спасителите успяват да заловят няколко човека, които натоварват в леденото ремарке на камиона (включително една беззащитна старица, влачена с модерна носилка, завързана за моторна шейна – бабичката е затрупана от половин метър сняг). Родилка се е подсигурила с две пенсионирани акушерки и местния доктор, но полицаите я извлачат от дома ѝ по нощница. Полагат бременния човек в заскрежената патрулка, където старшина изражда бебето посредством шапка (и досега викаме на детето Данчо Шапката). Селото е дало общо осем жертви. На другия ден с два трактора и бус успяваме да си приберем осмината пленници от града. Вечерта отново сме вкъщи в обичайната обстановка. Внезапно токът идва... след първоначално възторжени възгласи всички някак се умърлушват... Тихо е... Оглеждаме се припряно... Децата искат да плачат... Ставам бодро с чаша в ръка и набичвам едно хоро от телевизора: „Уважаеми съселяни, нека сме живи и здрави – дано Бог бъде с нас и пак ни спре токът!” Хорото тръгва на двора...

[de4i]